Един глас ме сепна и ме накара да се обърна мигновено, а Джесика тихо извика.
— Тейн, тук е Марти. Тейн?
В суматохата бях забравил, че носех преносима радиостанция в джоба си. Извадих апаратчето и с трепереща ръка го вдигнах към лицето си.
— Казвай, Марти — рекох и преглътнах жлъчта в устата си.
— Ще се връщаш ли скоро? Мисля, че тези хора са готови да вечерят.
— Сервирай им, щом са готови — отвърнах. — Ударих един голям мъжкар и сега го търся.
— Искаш ли да ти пратя Адам?
— Не — отвърнах и се взрях в Джесика. — Не го пращай. Аз го ударих. Искам сам да си свърша работата. Не пращай никого. Просто започвайте вечерята и им кажи, че скоро ще се върна.
— Адам би могъл да…
— Марти! Ще се справя сам!
Последва половин минута мълчание, изпукване на статичното електричество, след което отново се чу гласът на Марти:
— Добре. Извинявай.
Погледнах часовника си. Беше почти шест и трийсет. Вече бе тъмно, ако се изключат лъчите на фенерчетата ни и слабото зарево от сърпа на месечината, която се бе появила изненадващо в небето от изток. От пътечката светнах през гората към шубрака. Имаше няколко малки, като входове на пещери дупки, пресичащи калните следи на животните. Започнах с най-близката до мен, вторачен силно в калта. Огледах следите, оставени от копитата на елените.
Не бях следотърсач от класата на Бъки, та дори и на Адам, но знаех достатъчно, за да разбера, че там, накъдето се бе запътил Бен, в тази кал, неминуемо щеше да има някакви следи. Нещо, което да наруши равномерния ход на копитата. Спуснах се надолу към следващата пътека и веднага открих дирята. Следа от обувка. Приклекнах на четири крака и с помощта на фенерчето успях да видя следите на мястото, където се бе подхлъзнал и паднал на колене. Забелязах отпечатък от дланта му. И тогава видях нещо, което накара сърцето ми да подскочи. Досущ като ягодов пулп върху шоколадовата заливка на торта, пръските на яркочервена кръв бяха оформили локвичка върху тъмната кал.
— Виж — казах, погледнах назад към Джесика и забих лъча на фенерчето в земята.
Беше прострелян.
46
Кръвта бе тъмночервена. От рана в гърдите. Осветих с фенерчето сплетения храсталак. Тънки сенчици потрепнаха, свиха се, уголемиха се, след това се стопиха в нощта. Нищо.
— Стой тук — прошепнах й аз.
Очаквах някакво възражение, но тя просто стисна устни и кимна.
С пушката в дясната си ръка и с фенерчето в лявата бавно пропълзях в гъсталака от тръни и клони. Открих на едно място пръски кръв, после — още. Лъчът на фенерчето на Джесика мина над главата ми и покрай мен, сякаш и тя търсеше откъм началото на шубрака. Сърцето ми биеше силно и дишах ускорено в неравно стакато. Спирах при всички пръски, пронизвах мрака с лъча на фенерчето, търсех проснатия силует на мъж, който дебне, или дори може би е застинал в мъртвешка поза.
Бях в самия център на шубрака, под малкия покров на една задушена от храсталаците ябълка, когато видях нещо, което ме накара да задишам ускорено. Яйцевиден отпечатък на човешко тяло в калта. Навсякъде — кръв. Блестяща локвичка на дъното — достатъчно дълбока, за да натопя пръсти в нея. Проверих температурата й. Засвятках с фенерчето около себе си, въртях се по задник, ритах лианите и къпинака, които се бяха впили в краката ми.
Дъхът ми излизаше на големи бели облачета. Устата ми бе съвсем пресъхнала. Той бе тук. Някъде тук. Може би само на метър-два от мен в мрака. Потреперих и отново очертах кръг с лъча на фенерчето и този път го спрях върху изкривения ствол на старо, паднало и гниещо дърво. Под него течеше малко поточе и чух лекото му ромолене. Вдигнах пушката, облегнах се на дънера на ябълката и щателно огледах с фенерчето всеки сантиметър от храсталака, очаквайки Бен да изскочи от него като пъдпъдък.
След като изминаха цели пет минути, коленичих отново и поех към гниещото дърво. Едва докоснах меката му, влажна страна с кокалчетата на пръстите си и в следващия миг от храсталака изскочи нещо с трясък. Обърнах си мигом и видях силуета му — залиташе. Беше се изправил и се мъчеше да слезе по склона. Беше се върнал обратно по следите си и ме бе чакал да го отмина. И сега бе най-добрата му възможност да се опита да избяга. Аз бях в капана на гъстия шубрак и нямах никаква възможност да се прицеля.
Останах приклекнал и бавно запълзях назад — натам, откъдето бях дошъл. Не можех да греша за местоположението на Бен — шумът от борбата му с храстите изпълваше нощния въздух, а и той започна да реве и да вие като обезумял. Наближаваше блатото и трябваше да предприема нещо. Пробих си път в шубрака и хукнах надолу по пътеката.