Корени и клони се блъскаха в лицето ми и някъде по пътя изпуснах фенерчето. Улових здраво пушката и продължих. Ако успееше да ме изпревари по пътеката до езерото, можеше да стигне и до пътя. Спомних си за колата, която бе преминала преди малко по него.
Но въпреки че имаше първоначална преднина, с това кървене Бен не можеше да се мери с моята сила. Сведох глава надолу и се втурнах през храсталака. Чух Бен да излиза от него.
Бях твърде надалеч. Никога нямаше да го стигна.
Точно тогава чух трясъка — като от удар с бейзболна бухалка — и неговия писък. Джесика също изпищя. Чух нещо да пада с плясък в благото и се затичах още по-силно.
Пет секунди по-късно излязох от шубрака. Джесика бе там — коленичила в калта, насочила фенерчето си към пътеката и залитащия силует на Бен. Вдигнах пушката, затаих дъх, насочих червената точица в средата на трупа му и стрелях. Той падна, понечи да се надигне, преди да се строполи възнак върху пътечката и да се изтърколи в блатото. Хукнах с все сила.
Когато стигнах до него, крайниците му бяха неподвижни. Само гърдите му се издигаха и спадаха. Косата му, както и дрехите, беше пропита от калта и кръвта. Очите му бяха изсветлели и ме гледаха, изпълнени с ужас. Заблестяха на лунната светлина. Сълзи.
— Уцелих го — рече задъхана Джесика зад мен.
В лъча на моето фенерче попадна нейното. Ръбовете му бяха окървавени, изцапани с червена плът и мръсни руси коси.
Приближих. Черепът на Бен бе сцепен от удара с фенерчето и по лицето му се стичаше кръв. Ръцете му притискаха ребрата долу вдясно. Между пръстите му бликаше тъмна кръв, която се стичаше към водата.
— Боже мой! — рече той с гъргорещ, истеричен тон.
Изхлипа. Звук на издишване, примесено със слуз и сополи.
— Ти си ми приятел — рече едва разбираемо.
Вече стоях на не повече от метър и половина от него, дулото на пушката ми сочеше средата на гръдния му кош. То затрепери първо леко, а после — по-силно. Фокусът ми се размаза и потрепнах, захлипах заедно с него.
Не знам колко време стоях там, преди да усетя, че и тя бе дошла до мен. Улови ме за ръката.
— Направи го — рече тя и стисна до кокал.
Поклатих глава и призовах Господа.
След това дръпнах спусъка.
47
Издишвам всичкия въздух от дробовете си.
Той ме поглежда. Връхчетата на пръстите му са доближили брадата. Погалва я.
— Какво? — питам.
Той поклаща глава, все едно се отърсва от лош сън.
— Ти ли го направи? Ти ли дръпна спусъка? Или тя?
— Има ли значение? — питам.
— Не, мисля, че няма — отвръща той.
— Нека те попитам нещо: може ли приятел да се опита да чука жена ти? Може ли да снася на ченгетата за теб?
— Аз не съм съдията, човече.
— Така ли? — казвам. — Виждам изражението ти.
— Продължавай — казва той. — Хубаво е всичко да излезе наяве.
Въздъхвам и казвам:
— Както искаш. Тя ли го направи, аз ли? И двамата? Знам само, че тя имаше план. Следвайки я, бях стигнал толкова далеч, че мисля, че не можех да спра.
— Като убиеш най-добрия си приятел?
— Беше по-лесно, отколкото с Джеймс.
— В какъв смисъл по-лесно?
— По-лесно да се направи. По-лесно да мисля ясно. Да асимилирам нещата. Като при онзи експеримент, при който сложили на хората очила, през които виждали нещата с главата надолу. След около три седмици започнали отново да ги виждат в нормалния им вид. Мозъкът се приспособява.
Поглежда ме, сякаш очаква заключението ми.
— Кривата на познанието — казвам. — То е като някое тайно място в гората. След като веднъж го намериш, просто знаеш как да стигнеш там следващия път. Ние знаехме какво точно трябва да направим.
Докоснах ушите си, които бяха писнали от изстрела.
— Трябва да се отървем от него — рече тя, бръкна в джоба му и извади сребристия чип с размерите на запалка.
Видях я как го метна в черната вода и той потъна в нея с лек плясък.
— Знам как — рекох. — Знам.
Ръцете ми трепереха, потискаше ме миризмата на гниещи листа и гъста кал. Подпрях пушката на едно дърво и вдигнах Бен за глезените — така, както се повдига ръчна количка, и го повлякох.
— Накъде го влачиш? — попита тя.
— Към плаващата тиня.
— Ще ти помогна.
Тя го улови за ръцете и го понесохме през блатото. Ловните ми ботуши бяха гумени и високи почти до коленете, сякаш бяха предназначени да влачиш труп през мъртвата мокра трева. С помощта на Джесика не бе трудно да го извлечем по-надалеч от пътя. В плитката вода нямаше да останат кървави следи.