Когато избърсах огледалото от парата, видях, че лицето ми приличаше на задника на мокър котарак. Дълги червени драскотини красяха бузите ми, а дори след цели пет минути търкане с хавлиената кърпа, под ноктите ми все още имаше оттенъци от калта.
Отворих гардеробчето си и извадих чифт кадифени Джинси и фланелена риза, след това обух маратонки „Тимбърланд“ и се качих горе. Пристигнах навреме за десерта на банкерите.
Марти влезе в трапезарията от кухнята, бършейки ръцете си в хавлиена кърпа.
— Боже мой! — възкликна като видя лицето ми. — Намери ли го? Адам чул изстрелите.
Поклатих глава и се засмях, вдигна чаша червено вино в тост за японците, които също се засмяха.
— Не успях — отвърнах и намигнах на Марти. — Виж ме на какво приличам, а проклетото животно се измъкна.
— Минаха два дни, докато открият колата му — казвам, — а и не знаеха от колко време е била там.
— Но после са разбрали.
— Бъки е разбрал — казвам. — Най-вероятно.
— Как се чувстваше? — пита психарят. — Докато ги чакаше да я намерят.
— Донякъде изпитвах облекчение, че съм го отстранил от пътя си — отвръщам.
— Не се ли безпокоеше?
— Не смятах, че ще ме заловят.
— Наистина ли?
— Или ако съм смятал, съм вярвал, че няма да стане, преди да сме намерили изход.
— Работехте по този въпрос, така ли?
— Тя работеше.
48
От тъмното небе се сипеха едри снежинки и се лепяха по предното стъкло. Джесика бе празнувала Вси светии при температури над двайсет градуса. А този път бе студено. Томи седеше на задната седалка на джипа й, между Дарт Вейдър и Спайдърмен. Тя зави надясно от улица „Дженсий“ и спря да пропусне минаващите призрак, калинка и един баща с фенерче в ръка.
— Не можеш ли просто да ни оставиш, мамо? — попита Томи.
— За да можете да пръскате хората с крем за бръснене ли? — рече тя и му хвърли един поглед през рамо.
Томи сви рамене.
— Нямате нужда да събирате бонбони — продължи тя. — Можете да си гледате филма и да си лягате. Аз ще направя горещ сайдер.
— Мамо!
Тя зави наляво и спря до бордюра. Те слязоха и Джесика каза на сина ни да си облече палтото.
— Зомбитата не носят палта, мамо — отвърна Томи. — Те са мъртви.
— Е, това зомби има майка, която не иска то да хване пневмония — рече тя и му подхвърли палтото. — Обличай.
— И Анди не е с палто.
— Анди носи топло бельо, нали, Анди?
— Ами нещо като тениска с дълги ръкави.
— Видя ли? — рече тя. — С дълги ръкави. Обличай се.
Поеха по улицата, Джесика с ботуши „Тимбърланд“, дънки и анорак осветяваше пътя им през предните морави с фенерчето си. На следващата пресечка завиха надясно и поеха нагоре по хълма. Джесика потрепери, извади черна плетена шапка от джоба на якето си и я нахлузи над ушите.
Помаха на другите майки, казаха си „здрасти“, а на ъгъла се спря да се разговори с Нийл, бащата на момче от баскетболния отбор на Томи. Едър мъж с тромава походка, бръкнал дълбоко в яркожълтите джобове на планинарското си яке от „Норт фейс“. Видя й се донякъде хубаво, че един баща е тръгнал с децата на празника на Вси светии. Тейн бе в хижата, отчасти заради поредните банкери, а отчасти защото това бе извинението му да броди мрачен из гората.
Звънна клетъчният й телефон. Тя погледна изписания на екранчето номер, очакваше да е Тейн, но номерът бе с код на Ню Йорк сити. Извини се и помаха на момчетата с фенерчето си, каза им да вървят, и отвори телефона си.
— Искаш ли да се срещнеш с Джони? — попита отсреща дрезгав глас с акцент от Бронкс.
Кожата й настръхна. Поколеба се, но отговори утвърдително.
— Добре тогава — каза гласът. — Той ще е в „Микис мантъл“ на петдесет и девета улица. Ще се срещне с теб в съседния „Есекс хаус“ в десет, десет и половина. Наеми стая и той ще те намери.
Гърлото й се сви.
— Но аз съм… — понечи тя да обясни колко далеч се намираше, но връзката прекъсна. — Мамка му!
— Моля? — рече Нийл.
Той се мъкнеше покрай нея, насочил лъча на фенерчето към двете си деца, които притичваха от една къща към друга.
— Ох, връзката прекъсна. Извинявай.
— Няма нищо. И в „Спай кидс“ употребяват „Мамка му“. Обикновено не водим децата да гледат такива филми, но си помислихме, нали разбираш, те могат да чуят подобни изрази и в автобуса.