Страшният съд [bg]

— Каква сделка? — попита той. Беше отпуснал ръце покрай тялото си, а пръстите му бяха свити — досущ като маймунски.

— Искаме да прехвърлим малко пари.

Джони изсумтя.

— И вие сте като всички политици в този град. Още от самото начало казахме „в брой“. Ето ти ги.

— Не става въпрос за тези — каза тя и склони глава към платнената чанта. — А за сто милиона.

Той се извърна, сякаш да я погледне по-отблизо с лявото си око. Чашата й с вино звънна, когато я поднесе към устните си.

— „Кон Трак“ фактурира допълнителни услуги за сто милиона. Ние ги плащаме — рече тя и отпи глътка. — След това „Кон Трак“ получава фактура от швейцарска консултантска фирма за деветдесет милиона, които компанията плаща.

— Искаш да кажеш осемдесет милиона.

— Ох — рече тя и погледна часовника си. — Мисля, че времето ми изтече.

— Ти за каква се мислиш? За Сара Бернар? Проклетите федерални ченгета са по петите ми — каза той и се намръщи.

— Става дума за десет милиона. Пари за учредяването на компанията. Тейн искаше да го направи още при проекта ни за Маями бийч. За десет милиона ще склонят. Така поне си мисля.

Лицето на Джони омекна. Ухили се и пристъпи към нея. Рече тихо:

— Предлагаш ли и нещо друго? За подслаждане на сделката?

Пресегна се и докосна рамото й.

49

Седим известно време в мълчание, след което той пита дали мога да говоря за онова, което смятам, че се е случило.

— Нищо. Това само показва какъв тъпанар беше той — казвам и поклащам глава. — Ядосах й се много. Да отиде там ей така. Даже същата вечер се прибрах у дома, за да я изненадам. Томи си седеше с приятелчетата и гледаха „Клането с моторни резачки в Тексас“ или нещо подобно, а Ейми говореше по телефона с гаджето си. Попитах го къде е майка му и той ме погледна с празен поглед. Но човек трябваше да се възхити на самообладанието й.

— Тя не се прибра у дома, така ли? — пита психарят.

— Аз й бях казал какъв е най-лесният начин да се отървем от „Кон Трак“.

— Върна ли се у дома? — пита той.

— Разбира се.

— Кога?

— Нека просто кажем, че не прекара нощта там — казвам. — Рекох ти, че е виновна, но нямах това предвид. Не и онова, което си мислиш.

— Какво си мисля? — пита той.

— Виждам изражението ти.

— Не е ли възможно да си въобразяваш?

— Тя ми каза какво имал предвид с думите „да се подслади сделката“ — отвръщам. — Защо ще ми казва, ако е извършила нещо? Няма логика. А ти защо изглеждаш така?

— Как?

— Като вмирисана риба или нещо подобно.

— Ти какво смяташ, че става тук, а?

— Защо не ни спестиш малко време и не ме осветлиш по въпроса? — казвам и се навеждам напред. — Или просто нямаш представа какво е станало?

Той свива дебелите си устни, кимва и казва:

— Как се чувстваш сам?

— Добре.

— Мислех си, че тя ти липсва.

— Тя. Тя. Тя. Да не смяташ, че страдам по изгубената любов или някакви подобни глупости?

— Няма нищо лошо в това човек да си признае страха, че е останал сам — казва той. — Повечето хора го изпитваме.

— Не, чувствам се съвсем добре.

— Хубаво — казва той, надува бузи и издишва поетия въздух. — Дай да сменим темата.

— О, не. Остави ме да говоря колко ми липсва тя — казвам и стискам силно ръце. — Действа пречистващо.

Той свежда глава, поглежда ме над рамките на очилата си, чака ме да млъкна, преди да рече:

— Каза, че изминали два дни, преди Бъки да открие колата на Бен. Дали нещо го е навело към нея?

— Кой, аз ли?

— Бремето е прекалено — казва той, — да постъпиш така с приятеля си.

— Искаш да кажеш, че съм искал да ме заловят ли? — питам и зяпвам при нелепостта на предположението му.

— Не е ли възможно?

— Повярвай ми, това няма нищо общо с мен.

* * *

Винаги съм смятал, че залата за заседанията на борда на една компания е място за флангови маневри, обвинения, предателства и отстъпления. Необходимо е да държиш господстваща височина. Както и съюзници. Заседателната зала на „Кинг Корп“ бе на третия етаж, в нея имаше дълга тъмна маса, редица прозорци около нея, стативи с макети на различни проекти в страната. Търговски център. Административна сграда. Хотел. Скици с туш и цветни мастила с фон от яркозелени дървета и красиви хора, които обикновено сочат към забележителното здание.

Майк Алън дойде да ме посрещне, което само по себе си никога не е добра новина. Председателят на борда не ходи на крака при изпълнителния директор по-често, отколкото директорът на училище влиза в часа на някой учител. Срещнахме се в заседателната зала. Предложих му кафе, но той вдигна хартиена си чаша с капак и поклати отрицателно глава.