Зърнах някаква сянка.
Преглътнах и се извърнах, за да попитам секретарката на Джим къде е той. Тя отвърна, че при него имало някого. Почуках веднъж и влязох. Един от младите агенти по лизинга скочи на крака и аз задържах вратата отворена за него. Джим Морис запримига насреща ми.
Вперих поглед в него.
— Какво би искал да му кажа? — рече най-накрая той и отново запримига.
— Какво казваше винаги Джеймс? — рекох. — Да се спазва йерархията в управлението.
— Той каза, че искал да помогне.
— Мислиш, че това ще помогне? — повиших тон.
Той сведе поглед и поклати глава.
Издишах през носа и рекох:
— Получи ли сметката за допълнителните разходи от „Кон Трак?“
— Тъкмо щях да говоря с теб за тях. Това е…
— Плати я.
Джим сбърчи нос, за да повдигне очилата си по-нагоре. Взе сметката от купчината книжа в края на писалището си и ми я подаде, примигвайки.
— Знам за какво става дума — рекох. — Това е проект за два милиарда. В него сме заедно с „Кон Трак“, компания, за която между другото Джеймс ми бе казал, че е решил да използва. И съм решен това да стане. Доверявам се на преценката му, Джим, и съм сигурен, че ти — също.
— След три месеца ще трябва да дадем на банката отчет. Знаеш го — рече той. Веждите му затанцуваха бързо над рамките на очилата.
— Да не мислиш, че прекарвам цялото си време там, кацнал в някое чакало високо на дървото? — рекох. — Японците са готови да се включат, само някой да им смигне.
— Е — рече Джим и повдигна високо вежди, — радвам се, че мислиш за това.
— Така че плати сметката — рекох.
Излязох, замислен за тези пари, което пък ме накара да се помисля за Джони Г., тъй че не обръщах внимание на нищо, когато се качих в хамъра си, за да поема към хижата. Не забелязах колата на ФБР, докато не ме изпревари и ме засече.
Искаха да говорят с мен за Бен.
50
Бъки се събуди, но вместо птици, чу шум от коли. Лицето му се обтегна, а стомахът му се сви. Извърна очи към Джуди. Тя спеше гърбом към него и той стана внимателно от провисналото легло, избягвайки ъгъла на стария дюшек на райета, оголен от намачкалите се през нощта чаршафи. Дъските на пода на малката наета стая изскърцаха, усещаше с ходилата си процепите между грубо рендосаните дъски. В рамката на светложълтите завеси и процепена диагонално от пукнатината в стъклото на прозореца се виждаше „Мейн стрийт“.
Бъки се изми на малката мивка, след това се спусна по задното стълбище и излезе от рушащата се тухлена сграда. Духна в шепите си и прекоси настлания с чакъл паркинг, за да се качи в синия си събърбън. Взе клетъчния си телефон, набра номера на Бен, но пак се включи гласовата му поща.
— Бен — каза, след като чу сигнала, — Бък се обажда. Не знам какво ти се е случило, но обади ми се.
Затвори и се обади в офисите на „Кинг Корп“, за да потърси Бен, ала пак попадна на гласова поща. През останалата част от пътуването си, докато стигне до хижата, адреналинът в кръвта му се увеличаваше. Набра кода на страничния портал, откъдето влизаха колите с доставки. Не работеше.
Удари с юмрук металната кутия и се върна към крайезерния път, мина покрай развалините на къщата си и пое по дългия криволичещ път, който неопитните ловци трябваше да използват, за да стигнат до хижата. След като мина по моста, зави към служебния вход и влезе през кухнята. Когато го видя, сладкарката Робин пребледня като платно.
— Бъки?
— Къде е Адам?
Робин се поколеба, поглеждаше ту едната, ту другата ръка на Бъки.
— Мисля, че е във винарната изба.
— А Тейн? — попита Бъки.
— Не знам — отвърна тя. — Знам, че ще има гости тази вечер. Някакви политици. Ти… радвам се да те видя, Бъки.
— Аз — също — каза той, зави и се насочи към каменните стъпала, които водеха към хладната и суха изба.
Адам се бе навел над лавица с бурета и се опитваше да запуши някаква протекла канелка. Червеното вино изригна, изпръска го и изцапа дрехите му. Бъки грабна коркова тапа от по-високата лавица и изтръгна дървения чук от ръката на Адам. Удари канелката и я изби, след което я замени с корковата тапа и с един уверен удар запуши дупката. Адам вдигна глава, зяпнал, с ококорени зад кръглите очила очи. От розово лицето му стана червено, по-червено от винените петна по престилката, бялата фланелена риза и дънките му.
— Търся Бен — каза Бъки.