Бяха твърде много и прекалено сухи, за да свършат работа.
Изправи се и пое обратно по пътя, докато не стигна до ниско, меко място, все още кафеникаво от есенната кал. Това вече бе нещо. Неговите собствени отпечатъци бяха най-пресни, с остри ръбове на шарките на гумите. Виждаха се следите на Бен, или части от тях, по-тесни, отколкото на джип или пикап. Някой друг е бил тук по същото време. Изсъхналата кал от тези други следи показваше, че са били оставени приблизително по същото време, като тези на Бен. На Бъки щеше да му е много трудно да каже на някого другиго откъде знаеше, но той бе убеден, че това не бе магия. За него бе очевидно — толкова очевидно, колкото прегорелият хляб за пекаря, или добрият вятър — за ветроходеца.
Докосна отпечатъците, за да се увери. Следи от широки гуми. Може би от хамър Н-2.
Може би от този на Тейн.
Бъки отиде при колата си, върна се с дигитален фотоапарат и направи три снимки от различни гледни точки на отпечатъците от гуми. Не знаеше дали щеше да убеди някого другиго да бъде тъй сигурен за времето, когато са били оставени следите, както бе сигурен той, но снимките можеха да помогнат да опита. Първата му работа бе да претърси хижата и Бъки го направи. Нямаше никакви следи, че се е случило нещо лошо.
Върна се при лексуса и започна да оглежда земята около колата, като разширяваше кръговете на огледа си, вторачен в ситния чакъл. Откри дирята на половината път до хижата. Вдълбан в чакъла отпечатък. Оставен от човек, който внезапно е скочил и е хукнал към блатото. Да избяга от нещо. Бъки потърси следи за онова, от което се е мъчел да избяга. Огледа пътя и после отправи поглед към гората, докато не се спря на чакалото в дървото.
Мина през гората до ствола на дървото. В калта имаше отпечатъци от ботуши 13 номер. Върху една купчина кафеникави листа на три метра от дървото видя една-единствена гилза от ловна пушка. Бъки я вдигна с пръчка, огледа я и пак я върна на мястото й. Беше изстреляна скоро от пушка 12-и калибър. Може би преди два дни.
Картинката на пъзела започваше да се подрежда. Върна се към вдлъбнатината в чакъла и претърси банкета на пътя откъм блатото.
На метър и половина от банкета забеляза храсталак, който може би е бил прегазен. Тръгна към него, коленичи и погледна в същата посока към брега, заслонил очи, макар и светлината от оловното небе да не бе силна. На още метър и половина по-нататък имаше още един вдълбан отпечатък. Той прерови листата едно по едно, докато не намери едно, чийто край бе стъпкан в калта от плосък, окръжен предмет. От тока на обувка. Обувката на Бен.
На около още седем метра разстояние сърцето му се качи в гърлото. Кръгло петно, с размерите на дребна монета, върху едно кленово листо. Гребна листото изотдолу и го приближи към лицето си. Знаеше, още преди да го е вкусил, но искаше да бъде сигурен, затова изстърга част от кафявото „копче“ тъмна материя с нокътя на кутрето си и го близна. Усети как слюнните му жлези реагираха и стомахът му се преобърна.
Кръв.
Стана по-лесно да следва пътеката — вече знаеше, че е пътека, прокарана от човек. Смачканите листа бяха разпръснати на метър и половина ширина. Бягащ човек. Ето мястото, където бе паднал. Още кървави петна.
Бъки спря, примигна, погледна към небето. Малките мокри точици, които то изплюваше, бяха напомняне, че времето му да разчете следите в гората ще е кратко. Измина половината път до блатото, когато забеляза голямо смачкване на растителността. Листа и кал, стъпкани в две големи следи, които и неопитен съгледвач би видял. Нова, неочаквана смяна в посоката. Бъки огледа дърветата натам, където бе разпръсната пръстта. Заклатушка се напред, имаше опасенията, че тази рязка смяна на посоката е в резултат на пряко попадение.
Тъмните петънца станаха по-големи, потвърждавайки съмненията му за получена нова рана. Те изскачаха пред него от земята в гората и ставаха все по-големи и по-големи, колкото по-нататък вървеше. Бъки забеляза къпинака и триъгълния отвор в него, през който минаваше пътеката на животните. Затича се, знаеше от опит, че ранените животни гледат да тичат по надолнище и следват пътя на най-малкото съпротивление. Нямаше нужда да проучва следите от стъпките и от ръцете на Тейн в калта, когато и на двамата им се е наложило да пълзят. Дъждът вече се лееше с тежки капки, а вятърът започна да вдига листата от килима им върху земята и да ги носи и търкаля между дърветата като малки полудели дяволчета.