Бъки запали двигателя, докато телефонът на Ръсел още звънеше. Затвори, след като получи сигнал за гласова поща, след това изслуша собствените си съобщения. Ръсел му бе оставил съобщение в три сутринта, в което му казваше, че проследил Тейн, който отишъл до офисите, като твърдеше, че може да покаже някому кой прозорец светнал, ако това би му подсказало какво е правел Тейн вътре. „Но няма да е нещо хубаво“ — рече Ръсел с прозявка, преди да затвори.
Бъки затвори телефона, успокоен от скорошното съобщение. Това обясняваше защо Ръсел не бе отговорил на обаждането му. След като бе стоял до толкова късно, навярно бе изключил апаратчето, за да поспи малко. А и бе доста вероятно наблюдението на Ръсел късно през нощта да им даде известно предимство пред противника.
Планът им беше да отидат до Ню Йорк и да се срещнат лично с Майк Алън. Скот настоя да спрат пътьом, за да се види с годеницата си Емили и с майка си. Бъки не можеше да възрази, но не се забавиха много, преди да препуснат по междущатската магистрала към Манхатън. Скот вдигна телефона, за да уговори среща с председателя на управителния съвет на „Кинг Корп“.
Личният кабинет на Майк Алън бе остъклен ъгъл на сградата и гледаше към Сентръл парк. Майк седна срещу тях в едно кресло, тапицирано с червена кожа. Сивият му костюм бе както винаги безупречно изгладен. Яркозелената кърпичка в джобчето на сакото си подхождаше на модната вратовръзка. Беше облечен за бизнес. Дори бе повикал адвоката си.
Бъки нямаше високо мнение за адвокатите. Сами по себе си невинаги бяха лоши, но имаха склонност да говорят прекалено много, а и никога не бе виждал някой да доведе адвоката си на среща с добри намерения. Скот също беше с костюм. Бъки обаче се чувстваше удобно дори в този модерен кабинет, както си бе облечен с дънки, ботуши и късо камуфлажно яке.
— Говорих с агентката, която ръководи разследването — каза Майк. — Каза, че няма нито да потвърди, нито да отрече, че Тейн е заподозрян.
— Но оневинява мен, нали? — каза Скот.
— Аз знаех, че не си ти още от самото начало — рече Майк. — Хайде сега.
— Значи ще ни помогнеш? — попита Скот.
Бъки чу адвоката да се прокашля и да казва:
— Говорихме с Комисията по ценните книжа. Нужно е да сме внимателни. Това е публична компания. В цялата тази работа трябва да проявим лоялност към акционерите.
— Майк? — рече Скот.
Бъки чу шумоленето на кожата, след като Скот впи пръсти в облегалките на креслото.
— Знаеш какво изпитвам — каза Майк. — С баща ти бяхме приятели отдавна. Но не искам да прибързваме със заключенията. Виж, хората твърдяха, че ти си го извършил. Аз не казах нищо. Трябва да бъдем сигурни, това е. Вие бяхте приятели.
— Да. И Бен беше наш приятел — отвърна Скот. — А татко се отнасяше към него като към свой син. Бъки е видял онази нощ отпечатъци от стъпки, а ФБР тества куршума, който извадиха от Бен, за да видят дали е от неговата пушка.
— Но от ФБР казаха, че нито потвърждават, нито отричате — Майк вдигна ръце. — Точно това казаха. Аз какво да направя? Ако е той, защо не го кажат?
— На тях не им пука дали ще оставиш Тейн начело, да източва тази компания. Те се интересуват от заглавията в новините. Искат да смачкат профсъюза, организираната престъпност, а не някакъв корпоративен шеф. Мислиш ли, че ги интересува какво ще стане с компанията?
— И така — рече с въздишка Майк, — значи искате да свикам събрание?
— Веднага.
— И ако го направя, а членовете на съвета пожелаят да оставят Тейн?
— Колко време ще е нужно да ги събереш?
— Най-малко три дни — отвърна Майк. — Ще се нуждая от кворум.
— Мислиш ли, че някои от старите партньори ще ми помогнат? — попита Скот.
— Много от тях вече ги няма — каза Майк. — Но онези, които са в съвета? Навярно можеш да разчиташ на Морис и Снайдър.
— Добре — каза Скот и стисва устни. — След три дни двамата с Бъки ще разполагаме с достатъчно информация, за да ги улесним.
59
— И ти не знаеше? — пита той.
— Беше като един от онези балони на пазара — казвам. Виждам объркването му.
— Фондовия пазар — продължавам. — Балон. Всичко се развива бързо. Всичко е наред. Не можеш да загубиш.
— Добре.
— И след това балонът изведнъж се спуква.
Джесика откара Томи на училище, след това ме взе от „Уол-Март“. Един дебелак с дълга брада и дебели лещи на очилата ме изгледа странно, когато слязох от пикапа на Ръсел, но се качи в стар крайслер комби, очукан и ръждив. Не беше федерален агент.