Качих се в хамъра, а Джесика се премести на дясната седалка. Беше облечена с кожено палто, носеше слънчеви очила, макар че бе мрачно и ветровито.
— Видях в банята колко зачервени бяха очите ти — рекох като й хвърлих един поглед.
— Всички си имаме проблеми — отвърна тя, вгледана право напред.
— Не исках да прозвучи грубо — рекох. — Просто се безпокоя, това е.
— Аз също — рече тя и ме погледна. — Току-що погреба сина на Бъки в основите.
— Нали ти самата казваше да се правим, че не се е случило.
— Само че как ще ги накараме да поправят основите? Просто не копайте тук, момчета. Като при Джими Хофа15. Нали разбираш? Боже мой!
— Ами ще вдигнем постройката малко изкривена, както ти искаше.
— Но Дино няма да се съгласи.
— Ще намеря някого другиго.
Тя се обърна отново напред и продължихме пътя си в мълчание. Наду бузи, издиша и сякаш се поотпусна.
— Хайде да отидем на почивка — рече Джесика.
— Разбира се.
— Сериозно говоря.
— Защо не? — казах с все още саркастичен тон.
— Ами да — продължи тя, без да усети тона ми. — Спомняш ли си, когато разкриха скандала „Иран-контри“? Рейгън беше в ранчото си и когато го попитаха за това, той просто се усмихна, качи се на коня си, помаха на всички и си тръгна. Ето така се правят нещата.
Поклатих глава, но знаех, че не бива да споря, затова се усмихнах и я попитах къде иска да отидем. Тя реши, че мястото е Барбадос. „Санди Лейн“. Пет стотарки на вечер за луксозен апартамент. Какво пък, много важно, реших аз. Помолихме Ейми да гледа Томи три дни подред. Обадих се на пилотите и им казах да „оседлават“. „Ситейшънът“ ни откара там за следобедния чай.
Гледахме как слънцето се топи в океана от двата шезлонга на плажа. Бях заровил в пясъка до себе си шест празни бутилки бира „Банкс“. Джесика се покатери върху мен, лъхаше на ром.
— Господи, колко е хубаво — рече тя.
Отведох я в стаята и човек би могъл да си помисли, че сме се върнали в онова първо лято, когато се запознахме. След това лежах разтворил ръце и крака на онова голямо легло, вентилаторът на тавана бавно се въртеше, малките вълнички ромоляха върху пясъка под терасата ни. Затворих очи. Всичко изглеждаше наред.
След това отидохме на вечеря. В „Леджис“. Маса досами брега, която гледаше към отвесната скала и тюркоазната вода под нея. Пийвахме и се присмивахме на старомодната четворка англичани на две маси под нас. Единият от мъжете носеше калпава перука, а жените с изопнати лица бяха силно изрусени, с криви зъби и увиснали шии.
Смяхме се със сълзи и аз избърсах очи със салфетката. Джесика отиде до тоалетната. Гледах я как върви — тесните й бедра и кръстът й се полюшваха малко неритмично, поради високите токове и виното. Въздъхнах, когато тя се спусна по стълбите и изчезна, след това махнах на сервитьора и поръчах нова бутилка „Дом Периньон“.
Чаках я, докато главата ми не започна да клюмва, стегнах се и се изправих. Кръвта ми бе кипнала от страх и още нещо. Качих се горе, уловил перилата, за да не изгубя равновесие. Огледах бара. Мъже в сини блейзъри, жени с бели рокли и рокли на цветя, специално гримирани за вечерта, с красиви чантички и подхождащи им обувки. Джесика не беше там. Тоалетните бяха зад бара. Погледнах към жената до тях, след това се вмъкнах бързешком в коридорчето и почуках на вратата, като извиках името й.
Една около петдесетгодишна жена с фалшиви цици и фейслифт отвори вратата и ме изгледа свирепо. Казах й, че търся жена си, а тя ми отвърна, че освен нея вътре нямало никого другиго. Обърнах се към жената пред тоалетната.
— Жена ми — рекох.
— Мисля, че може да е излязла за малко на въздух — отвърна тя със силен холандски акцент.
Минах покрай четирима новодошли сякаш направо от кънтри клуба, застанах на горната площадка и се огледах гневно. Там стоеше портиер с униформа и фуражка — той разпореждаше на такситата да освободят улицата. В погледа му имаше нещо, което не ми хареса.
— Къде е тя? — попитах.
Той се опита да се престори, че не знае.
— Дребничка — рекох и показах с ръка височината й. — Хубава. Тъмна коса. Жена ми.
Очите му се разшириха и се стрелнаха надясно. Хукнах по стъпалата към завоя на подходната алея, където бяха подредени три малки таксита. Бяха празни. Покрай алеята вървеше дървена ограда и когато стигнах до ъгъла й, видях едно малко сборище. Трима шофьори на такси и жена ми. Беше захапала лула, дърпаше от синия пламък, който единият от шофьорите й бе поднесъл с наведена надолу запалка. Тя ме погледна с онези свои изцъклени очи, изкикоти се, а от ноздрите й се изви дим. И шофьорите се изкикотиха заедно с нея. Зъбите й блестяха в мрака.
15
Джими Хофа (1913 — 1975) — президент на Профсъюза на шофьорите на камиони, с огромно влияние в обществено-политическия живот в Щатите от средата на 50-те до средата на 60-те години. Структурата му е тясно свързана с мафията. През 1964 г. е осъден на 15 години затвор за опит за подкуп на съдебен заседател от Висшия съд. Изчезва мистериозно през 1975 г., след като е освободен предсрочно от президента Никсън. Една от версиите за изчезването му е, че е бил погребан в излята от бетон колона на някакъв строеж. — Б.пр.