Единият от шофьорите небрежно отдръпна ръка от задника й.
— И?
Въздъхвам и казвам:
— Съборих единия, но той не искаше да се бие. Крещях, а те се изплашиха до смърт. Тя ми каза да се успокоя.
— Успокои ли се?
— И нея я поблъснах малко — казвам и го поглеждам в очите. — Не се гордея с това. Оправихме се.
Гняв и секс — казвам, усмихвайки се глупаво на психаря. — Дяволска смес.
— Тя имаше ли проблем? — пита той.
— Като се обръщам сега назад, мисля, че и аз имах.
— Вземал си наркотици?
— Пиех като смок. Това също е наркотик, нали?
— Но обезболяващите лекарства? Кокаинът? Кокаин пушеше, нали?
— Не и аз. Тя каза, че се нуждаела от нещо. Бяхме на почивка. На следващия ден се сдоби с две шишенца викодин. Не че и аз не бих могъл да ги използвам. Излизах от кожата си. Ръцете ми трепереха като на стара баба. Слънцето прогаряше вените на клепачите ми. Махмурлук. Устата ми като пълна с памук. Умора. Безсъница. Да, беше адска почивка. Само на хартия.
— И след това се върнахте, така ли?
— Да. И това заслужавахме, струва ми се. Скочихме от тигана и право в огъня.
60
Върнахме се у дома и си направихме хубава семейна вечеря. Джесика сготви пиле по китайски със зеленчуци. Добра храна. Поскара се на Томи за училище и за това доколко късно го оставяла вечер Ейми. Грижовната мама.
Аз слушах и се занимавах с бутилка ризлинг „Херън Хил“, напомнях на Томи, че нищо не идва даром и че с тази двойка на домашното му по математика от него няма да излезе нищо друго, освен работник на някоя бензиностанция. Очите му се насълзиха, издаде напред долната си устна и помоли да бъде извинен и да излезе. Джесика ми се намръщи, а аз й казах, че би ми се искало моят старик да се интересуваше достатъчно, за да ме насърчава да си пиша домашните.
Легнахме си, сякаш всичко беше нормално. Само дето тя летеше нависоко в облаците, а аз бях толкоз къркан, че не можех да произнеса като хората едно „лека нощ“.
На следващата сутрин взех четири нурофена и излязох без да будя никого. Отбих се в „Джони Ейнджъл“ за бекон, яйца, сандвич със сирене и кафе, но забравих да изтръскам трохите от костюма си, когато влязох в офиса. Изпитах странно усещане при влизането си, като си помислих, че последния път, когато идвах, бе посред нощ, за да открадна някои книжа.
Дарлийн имаше такова изплашено изражение, че в гърлото ми заседна буца. Каза ми, че съжалявала, а като погледнах в кабинета си, видях Скот да седи там и да ме чака. Махнах й с ръка, казах й, че няма проблем, влязох и затворих вратата зад гърба си.
— Добре си се завърнал — рекох и протегнах ръка.
Той седеше и ме гледаше. Свих рамене, седнах зад писалището си и включих компютъра.
— Какво мога да направя за теб? — попитах, вторачен в екрана, сякаш съвсем равнодушен.
— Всичко свърши — рече той. — Искам да си наясно с това.
Засмях се и го погледнах.
— Това ли било?
Той се наведе към мен, ушите му се прилепиха към черепа.
— Управителният съвет се събира утре в Ню Йорк — рече той. — С теб е свършено. Реших, че трябва да ти кажа. Заради миналото.
— За да компенсираш онова време, когато ти покривах гърба, като ти налетяха онези трима типове пред „Сътърс Мил“ ли?
— Семейството ми спечели много пари след това — рече той. — За шанса, който ти получи тук, много хора биха се съгласили да им отрежат едната ръка.
— Но и вие се възползвахте добре от мен, нали?
Лицето му почервеня още повече.
— ФБР е по следите ти.
— Странно — рекох. — Работя с тях вече месец и никой не ми е казал, че съм от погрешната страна на барикадата.
— Само не ми казвай, че съпругът винаги последен научава — каза Скот.
Репликата му удари в десетката и мислите ми хукнаха в най-различни посоки, в съзнанието ми изплува и Джони Г. Дали Скот наистина знаеше нещо, или просто се опитваше да ме обърка?
— Имам работа — рекох, набрах паролата си и се включих в системата.
— За рушветите ли?
— За всичко, което е необходимо, за да построим този сладур — рекох и започнах да тракам по клавишите. — Баща ти никога не е строил навътре в щата. Необходимо е специално разбиране.
— Майната ти — рече той, стана и тръгна към вратата. — Наслади се на последния си ден.
61
Майк Алън се обади след половин час. Препрочитах електронната поща от „Кон Трак“ за десети път, опитвах се да се съсредоточа, но се престорих, че обаждането на Майк е просто част от един много напрегнат ден и нещо, което съм очаквал. Беше любезен, но в гласа му усетих достатъчно хладина, за да разбера, че вече бях сам пред управителния съвет. Обадих се на Джесика и я попитах дали има нужда да купи нещо от авеню „Мадисън“.