Масивните колони й напомняха за гигантска съдебна палата. Във фоайето имаше специален вход, преграден с кадифено въже и с табела, съобщаваща за специалното откриване на изложбата на Донатело, организирана от Обединения работнически профсъюз. Джесика премина покрай портиера, който я помоли учтиво да покаже поканата си.
Тя се направи, че не го чува. Когато я настигна и я улови за ръката, рече:
— Трябва да се видя с Джон Гарет, Джони Г. От профсъюза.
Погледът му пробяга бързо по фигурата й. Преглътна и се опита да се усмихне, докато кимаше. Джесика продължи по стълбите към двора със скулптурите, където на фона на завеси и сцена в центъра на каменния под се издигаше огромна скулптура.
Около сто души в официални костюми и рокли бяха вирнали глави нагоре към масивната фигура на Джони. Дебелите му длани бяха положени върху двата края на малък дървен подиум. Беше облечен със смокинг, с червена вратовръзка и пояс, а в ревера му втъкната алена роза.
Джесика се спусна по стъпалата и застана отзад в публиката. Носеше се тихо жужене, малко призрачно, поради хапчетата й. В мига, в който Джони дръпна платното и разкри статуята под звуците на тихи аплодисменти, тя започна да си проправя път в публиката. Стигна до него, преди да е слязъл от ниската сцена, затова се изкачи на нея. Силно изрусената жена, която разпозна като съпругата му, разговаряше с някаква друга дама току зад гърба му.
Джони слушаше кмета с равнодушно изражение.
Тя го улови за ръката и го дръпна настрани.
— Джони — рече тя, преди да го поведе през подиума към трите стълби.
Джони изтръгна ръката си. Озъби се, но думите му бяха тихи:
— Ти какво, будалкаш ли се с мен?
— Да не се обаждам, така ли? — рече тя, изкриви устни и склони глава настрани.
Джони се завъртя насам и натам, след това погледна жена си, която продължаваше да си бъбри. Сключи пръсти върху ръката й над лакътя и я помъкна към завесите в перлен цвят, които висяха току зад сцената. Джесика изохка тихо, но продължи да върви и някак си успя да се задържи права на високите си токове.
— Боже мой! — рече тя.
— Просто не можеш да идваш тук.
— Не искаш да се виждаш с мен, така ли, Джони? — попита тя, като сниши тона си. Докосна го по бузата.
— Полудяла кучка — рече той, но тонът му бе променен. — Ти какво, да не си надрусана? Знаех си, че си луда. Мамка му.
— Луда съм заради теб — рече тя дрезгаво.
— Шибана побърканячка — каза той.
— Помниш ли „Есекс Хаус?“ Малко по-надолу по улицата е.
Той погледна над раменете й, след това я сграбчи за дупето, прилепи бедра о нейните, а тя го усети през костюма и се усмихна.
Качиха се отново по стълбите и взеха такси по Пето авеню, вече се опипваха един другиго през дрехите. Джони нае стаята, докато Джесика се занимаваше с диктофона в чантичката си и го пусна. В асансьора тя го целуна леко по ухото и отблъсна ръцете му от задника си, каза му да почака.
Вече в стаята, тя постави чантичката си на нощното шкафче и съблече всичко, освен черното си дантелено бельо и сутиена, след което го възседна на леглото.
63
След като свършиха, Джесика прокара нокът по гъстата козина върху гърдите на Джони. Той пуфкаше цигара марлборо и зяпаше в тавана. Джесика завъртя пръст, докато не го обви с посивелите косми. Дръпна го леко.
— Убивал ли си някога човек?
— Кого?
— Когото и да било — рече шепнешком тя. — Можеш ли да го направиш?
— Теб какво те засяга, а?
— Вълнува ме мъжът, който може да го направи. Който има тази сила — рече тя. — Като Тейн.
Джони изсумтя.
— Този новобранец ли?
— Правил ли си го?
— Майло беше моя работа — рече той и всмукна от цигарата си. — Един от многото — добави и издуха две струйки дим през носа си. — Оная работа с Джеймс Кинг, дето мъжът ти я направи? Тя си бе същинска глупост. Като да намушкаш някого с нож в гетото или нещо подобно. Три куршума в мозъка — така се правят тези работи.
Тя му се усмихна и поклати глава.
— Какво? — рече той и отмести поглед към нея.
— Искам малка помощ за една работа.
Смехът му прозвуча като излайване.
— Разбира се, че ще поискаш. Да не мислиш, че не знам? Но не мога да оправя проблемите ти.
— Мисля, че може да се нарече оправяне — рече тя и отново леко подръпна космите на гърдите му.
— Наркотик ли?
— Викодин — отвърна Джесика. — Нещо за нервите.
— Виждаш ми се надрусана.
— Не, не съм.
Джони се намръщи.
— О, така ли? И си мислиш, че ти дължа услуга, а?
Той се претърколи на хълбок, като кимаше и мърмореше за услугите, след което посегна към чантичката й на нощното шкафче.