Усмихнах се на тази негова реплика.
Майк Алън поклати глава и рече:
— Няма нужда от това.
— Има нужда — рече Скот, изправи се и отново удари по купчината книжа пред себе си. — Няма повече да се мотая и не ме интересува дали ще засегна някого. Всичко това е черно на бяло. Адвокатите ми ще се заемат с проблема.
Майк Алън смотолеви нещо за това, че не са нужни заплахи. Напрежението бе високо и той изведе Скот от заседателната зала на борда. Когато Майк се върна, очаквах да говорим още. Скот очевидно бе навредил на позицията му. Но Майк ми поднесе същото: „Благодаря, че дойде“, и ме съпроводи също извън залата. Управителният съвет трябваше да прецени всичко и да вземе решение.
Каза ми, че щели да ми се обадят.
Лимузината ми пълзеше в ужасния сутрешен трафик. Опитах се да се свържа с Джесика по клетъчния й телефон, но ми отговори гласовата й поща. Не отговори и на телефона в стаята. Може би беше под душа. Но когато се прибрах в „Уолдорф“, стаята ни бе празна.
Клетъчният ми телефон иззвъня. Беше Майк Алън.
Управителният съвет щял да поведе компанията в друга посока.
Все едно ми заби юмрук в стомаха.
65
В ъгъла на стаята, до малката кухничка имаше стар диван от La-Z-Boy. Бъки седна там както си беше с ботушите и якето. По телевизията вървеше стар филм. Джеймс Кагни се пенявеше на мъртвата си майка. Бъки заклюма.
Джуди го улови за ръката и го попита дали не иска да си легне. Той наистина се нуждаеше от малко здрав сън. Погледна я, опита се да осъзнае къде се намира, след това поклати глава и стана. Прекоси няколко пъти претъпканата стая, после й каза, че излиза.
— Къде? — попита тя.
— Трябва да продължа да наблюдавам — отвърна Бъки.
— Къде?
Той я погледна, уловил вече дръжката на вратата. Очите й зад стъклата на очилата се изпълниха със сълзи, въртеше колана на пеньоара между пръстите си.
— Трябва да вървя — рече задавено Бъки.
Отиде до къщата на Ръсел, знаеше, че ще усети възела в корема си, като не види пикала му, и така и стана — даже го почувства по-стегнат от всякога. Влезе, провери телефонния секретар, извика името на сина си, докато тичаше по тесния коридор и нагоре по стълбите към спалнята.
Пое към офисите на „Кинг Корп“, така силно стиснал зъби, че като пристигна, челюстите вече го боляха. Обиколи сградата, оглеждайки терена така, както го беше правил поне десетина пъти през последните няколко дни. Това бе последното място, на което се бе намирал Ръсел, доколкото той знаеше. Следата бе тук. Винаги имаше диря. Само че не можа да я открие.
Усещаше крайниците си натежали от липсата на сън. Очите му горяха. Потисна прозявката си и обиколи отново сградата, след това смени посоката и пое към офисите на ФБР. Седна на ниската каменна стена през стъклените врати. Служителите започваха да идват на работа. Когато видя двете жени, Бъки се изправи и ги поздрави. Попитаха го дали се е чувал със сина си и лицата им помрачняха, като разбраха, че не го бе чувал.
— Следим го, откакто кацна — каза агент Лий, изражението й бе потиснато от новината, че синът му не се бе обадил.
— Сложихте ли му бръмбари? — попита Бъки.
— В къщата и на клетъчния — отвърна агент Руукс.
— Екипът по проследяването знае за сина ти — каза агент Лий. — Ако чуят нещо, ще разберем веднага и ще ти се обадим.
Бъки ги изгледа продължително. Агент Лий се обърна към вратата.
— Е, добре.
— Ще го арестувате ли?
— Отпечатъците по пушката са негови — отвърна агент Лий. — Чакаме балистичната експертиза. Двете неща вървят заедно.
— Ще го пипнем — рече агент Руукс.
Бъки кимна и се извърна. Колата му го отведе до Скейнителис. До къщата на Тейн. Пое по частния път към подходната алея, спря пред портите. През решетките можеше да види жълтата къща. Зад оградата, на празния парцел, се издигаха две огромни купчини пръст, от едната бе отхапано значително количество земна маса.
Бъки седеше и я гледаше вторачен.
Вдигна ръка към лицето си, поглади мустаците си, направи едно „О“ с устни, след това даде заден ход на пълна газ и гумите засвириха. Излезе на главния път, мина покрай няколко хамбара по служебния път към строителната площадка, където бяха могилите от пръст. Колата занесе, докато спираше. Бъки излезе и се закашля в облака прах, разпръснаха го с ръце и сякаш заплува към могилата, от която бе отгризана голяма „хапка“ пръст.
Недовършена работа.
Ръждясалият жълт булдозер бе паркиран под ъгъл спрямо основите. Отпечатъците от веригите му се виждаха из целия периметър. Бъки обиколи терена по следите. В далечния ъгъл на основите имаше дупка, от която стърчеше бетонна стена. Следите се въртяха около нея. Онзи, който бе работил с булдозера, бе пропуснал едно място. Немарливост. Явно бе човек, който не си разбира от занаята. Недовършена работа. Все едно да оставиш следа в калта.