Ръката на Бъки се вдигна отново към мустаците му. Огледа се. Къщата на Тейн се мержелееше зад оградата. Бъки пое към нея, газейки вече втвърдилите се следи от веригите на булдозера. Спря до оградата и прокара пръсти по ръба на черния стоманен прът, остави един остър ръб да пореже кожата му. Погледна пръста си и капчицата кръв върху него, след това се отдалечи от езерото, като не изпускаше из очи другата страна на оградата. Високите дървета му пречеха да вижда къщата. Когато стигна до една празнина между дърветата, заби крака в земята и огледа почвата.
Изпомачкана трева. Фас от цигара в листака отвъд оградата. Бъки се наведе пресегна се и взе фаса за кафявия филтър. Отдръпна го на една ръка разстояние, присви очи и разчете думата „марлборо“. Марката на Ръсел. Бъки се изправи и отстъпи внимателно назад, замисли се за времето, когато Ръсел бе оставил съобщението си. Когато получи съобщението — в деня, в който отвеждаше Скот, преваляваше. Но оттогава насам бе сухо.
Погледна към мястото, където би трябвало да е стоял Ръсел, и наум очерта триметров кръг около него. Клекна на четири крака и започна да оглежда периметъра, листенце по листенце, като ги мачкаше, докато напредваше.
След известно време го заболяха гърбът и коленете. Вдигна глава към парцела — около двайсет декара. Море от избеляла трева обграждаше празните основи. Знаеше, че ще прегледа всяка тревичка, преди да се върне в онази малка стаичка.
Един час по-късно откри червено-кафяво петно от засъхнала кръв.
66
Крачех из стаята. Излязох на разходка по улиците към Сентръл парк. По „Писателската алея“. Там, където се бях запознал с нея. Спрях пред фонтана „Бетесда“ и седнах, заслушан в съскането на водата, гледах един клошар да се тътри под моста с количката си. Трябва да бях опитал поне сто пъти да се свържа с нея по клетъчния й телефон, преди да се откажа и да поема обратно, замаян, към хотела.
Стаята бе празна.
Опитах да се свържа още няколко пъти. А когато телефонът звънна, го сграбчих така, че основата му падна и се строши върху пода. Беше Ейми, питаше кога ще се приберем, защото майка й получила лек удар. Бях толкова объркан, че я помолих да остане. Като си помислих за парите, които щяхме да спечелим от строежа, й предложих хиляда долара. Предложих й пет хиляди. Десет.
— Господин Коудър — рече тя и се разплака, — не мога да приема срещу никакви пари. Става дума за мама.
Оставих върху леглото бележка с текст „ОБАДИ МИ СЕ!!!“, след това взех кола до Титърбро, като непрекъснато набирах номера на клетъчния й телефон. Като видях каменното изражение на Франк, разбрах, че няма да летя със „Ситейшън“-а към дома. Обадих се в кабинета си на Дарлийн, за да й поръчам да ми уреди полет от Нюарк. Но ми отговори гласова поща. Жената на рецепцията ми каза, че Дарлийн си е заминала. И повече не работела там.
Качих се на самолета, платих с кредитна карта, а след това взех такси до дома. Когато минахме през портите, видях в празния парцел голям оранжев багер, кофата му се полюшваше и изхвърляше маси пръст. Усетих стягане в гърдите, остра болка, от която дъхът ми секна. Там беше и събърбънът на Бъки. И патрулка на щатската полиция.
Ейми чакаше пред вратата, мина покрай мен и се качи в колата си, без да обели и дума. Отидох до прозореца и ги видях да работят, без да обръщат внимание нито на къщата, нито на мен; разбрах, че не са видели таксито. Извиках Томи с треперещ глас, но не получих отговор. Беше долу и играеше на Xbox-а. Разроших му косата и го попитах дали мама се е обаждала. Отговори ми отрицателно, без да вдига глава. Издърпах щепсела на телевизора и му казах да дойде с мен. Веднага.
Помогна ми да напълним един куфар с дрехи. Докато затварях ципа му, той отиде до прозореца.
— Страхотно — рече. — Какво правят?
Погледнах навън. Машината гризеше основите.
— Хайде — казах и го улових за ръката.
— Мога ли да си взема Xbox-а?
— Имаш две секунди — отвърнах.
Той се втурна по стълбите, а аз влязох в спалнята ни и взех торбата с парите. Рушветът ни от проекта. Повечето от половин милион долара в брой бяха още там.
Качихме се в хамъра и потеглих рязко по алеята, като почти очаквах да видя полицейските светлини в огледалото за обратно виждане. Поех с Томи към къщата на майка ми. Сякаш имах тик — набирах номера на клетъчния си телефон, не получавах отговор, затварях го, за да го отворя отново след минута. Докато спирах на улицата, осъзнах, че не бях идвал да я видя почти година. От миналата Коледа.