Нищо не се бе променило. И никога нямаше да се промени. Едноетажна, бяла алуминиева кутия, притисната от редицата къщи, които се различаваха единствено по моделите автомобили, спрени пред тях.
Беше си у дома, сивата й коса — причесана назад, звукът на телевизора — твърде силен; тя чакаше края си. Ето го в ъгъла люлеещият се стол, който й бях купил. Пак отрупан с книги. Цветето й — отдавна изсъхнало. Най-сетне успях да угася телевизора. Тя ме изгледа намръщена от овехтялото си диванче.
— Имам нужда да погледаш Томи за малко, мамо — рекох.
— Къде е майка му? — попита тя, без да мигне, очите й бяха студени.
— Мамо, нуждая се от теб.
Брадичката й потрепери и очите й се напълниха със сълзи.
— Може да остане в твоята стая — рече тя. — Ела тук, Томи. Дай целувка на баба. Ето така. Занеси това в старата стая на баща си.
— А сега го включи.
Включих телевизора, улових Томи за ръка и поехме по коридора. Старата ми стая бе по-малка от гардероба ми в сегашната къща. Преместих няколко прашни спортни трофея от бюрото и сложих куфара върху него. Леглото все още бе застлано със старата тъмносиня покривка с логото на „Ню Йорк Джайънтс“, макар че изглеждаше още повече провиснало по средата. Томи притискаше спортен сак към гърдите си. Вътре бе Xbox-ът му.
— Няма да е за дълго — рекох и стиснах рамото му.
Той ме погледна и поклати глава.
— Не, тате.
— Не ми казвай „не“, синко. Не искам да правя това, но се налага.
— Къде е мама? — попита той, свел поглед към маратонките си и се разплака.
— Слушай — рекох, клекнах до него и го притеглих към себе си, притиснах го. — Не прави това. Ти си моето момче. Ти си моят малък мъж, нали?
Като спря да плаче, го сложих да седне на леглото и излязох. Прекосих всекидневната и влязох в стаята на родителите си, взех прашния телевизор от бюрото и го понесох покрай майка си, а кабелът му се влачеше между краката ми.
— Това е телевизорът на баща ти — рече гневно тя.
— О, трябва ли му? — рекох и й отвърнах със също тъй гневен поглед. — Бъди добра с Томи, мамо. По дяволите, имам нужда от това. Моля те.
— Къде е майка му? — попита тя, този път по-тихо и погледът й се стрелна към вратата.
— Ще ти се обадя, мамо.
Поставих телевизора в старата си стая и помогнах на Томи да включи Xbox-а си. Той ме помоли да изиграем „Ghost Recon“. Само една игра. Казах му, че съжалявам, целунах го по главата, разроших го и излязох. Взех от кухнята две хартиени торбички за покупки, отнесох ги в колата, напълних ги с половината пари. Много пари. Повече от двеста бона. Точно това подадох на мама, когато я помолих да бъде добра.
— Купи му някои неща, мамо — рекох. — За онази негова игра, ако иска. Някои дрехи.
— Да не си загазил? — попита тя, поглеждайки парите и повишавайки тон, за да надвика съдия Джуди от филма.
Погледнах към коридора и рекох тихо:
— Не знам, мамо. Може би.
67
Антон се пресегна и взе последните пари на Джесика. Беше малка аптека на върха на един хълм в центъра на Сикокъс. Фугите между избелелите „плочки“ линолеум на пода бяха черни от мръсотия, вътре миришеше на формалдехид и на медицински спирт. Тя държеше в ръка торбичка, съдържаща шест опаковки викодин. Щяха да й стигнат за доста време.
Преди Антон да й върне рестото, телефонът зад тезгяха звънна. Той вдига слушалката и заговори със силния си италиански акцент.
— За вас е — рече и й подаде слушалката.
Тя повдигна вежди и прилепи слушалката към ухото си.
— Беше хубаво — каза Джони с дрезгав глас. — Наистина хубаво. Затова реших да ти направя една услуга.
— Нали не биваше да говорим по телефона? — рече тя.
— Не по твоя или по неговия — каза Джони. — И двамата сте на мушката. Това е моята услуга. Не се връщай у дома и внимавай какво говориш по телефона. Телефоните се подслушват, а в колите ви има транспондери. Казах на мъжа ти, че е глупаво да излиза на светло, когато има работа за вършене. Внимавай и с кредитните си карти, могат да те спипат по тях за броени минути.
— И къде трябва да отида? — попита тя.
— Аз какво, да не съм някакъв шибан съветник? — рече той. — Ако съм на твое място, Швейцария ми се вижда подходяща. Имаш пари там.