Звънчето на входната врата на аптеката дрънна и Джесика се обърна. Бяха двама тийнейджъри.
— Ще ми трябват пари да стигна до там — рече тя съвсем тихо.
— Да — отвърна той. — Така е.
— Ще помогнеш ли?
— Да не съм шибана банка?
— Трябва ми кола — рече тя.
— Ще ти струва скъпо. Всичко ще ти струва скъпо, а аз точно сега нямам нужда от нова свирка, тъй че си помисли. Преди две седмици ви дадох една торба със стотачки.
— На Тейн… — рече тя.
— Точно така
— Можеш ли веднага да ми намериш кола?
— За сто бона — разбира се.
Тя се замисли и рече:
— Дай ми пет часа, да речем — в осем. Можеш ли да накараш някого да я докара в Сентръл парк? Да мине по Шесто авеню, два пъти да завие надясно на пресечките и да спре на светофара на „Литературната алея“.
— Какво, по дяволите, е това? — попита той.
— Има разни статуи — отвърна Джесика. — Шекспир в една цветна градинка. За сто хиляди долара твоят човек може да си купи и една пътна карта.
— Направо си ми трън в задника.
— Каква кола? — попита тя и се взря в Антон, който се извърна.
— Ще видя какво мога да намеря.
— За да мога да я открия.
— Почакай малко.
Той закри слушалката с ръка и тя чу, че говори с някого.
— Имам една „Ел Камино“, произведена през 1986-а година. Златиста на цвят. Ще стигне без проблеми до Канада.
— В осем часа. Благодаря, Джони.
— Задължена си ми — рече той и затвори.
68
Пийт гледаше Джони, който бе вторачен в телефона, но после се обърна към него и рече:
— Убий ги и двамата.
— За сто бона?
— Не заради шибаните пари — отвърна с отвращение Джони. — Вземи парите, ако можеш, но не искам тези двама тъпанари да се опитват да надхитрят федералните. Ще ги хванат и ще пропеят. Цялата тази работа е ужасна бъркотия.
— Жените винаги прецакват нещата — рече Пийт.
— Какво искаш да кажеш? — Очите на Джони светнаха.
— Нищо — рече Пийт. — Говоря за жените изобщо.
— Е, тази е умна — каза Джони, — тъй че не се прецаквай.
Джони взе телефона и понечи да набере някакъв номер, но пръстът му замръзна във въздуха.
— Хайде — рече. — Върви.
Докато затваряше вратата, Пийт го чу да набира. Излезе на улицата. Захладяваше. Пристегна коженото си палто и потупа пистолета 357-и калибър под мишницата си. Щеше да му е необходим пистолет за еднократна употреба и той знаеше къде да го намери. Зеленият му екскършън бе паркиран до тротоара и той се качи в него. „Ел Камино“-то беше в гараж в Патерсън. Двама глупави гватемалци я бяха докарали от Атланта с няколко крадени игрални автомата, които искали да поставят на един паркинг за камиони на междущатска магистрала 95.
Пийт изчака гаражистът да премести две коли, които блокираха ел каминото, след това седна в него и пое към моста „Джордж Вашингтон“. Имаше един тип в заложна къща на 117-а улица, който му дължеше услуга. В огледалцето за обратно виждане слънцето се топеше в кървавочервената вода под хоризонта от тъмни облаци. Пийт се загледа в него и едва не се удари в един грамаден камион влекач.
Мъжът в заложната къща му предложи да си избере между три пистолета. Единият имаше самоделен заглушител — цилиндър с косми и стъклена вата, боядисан в черно. Бе заварен към 380-калибровото дуло, затова той го отвори, за да вдигне дулото към светлината и да види шева на заварката. Изглеждаше добре, сглоби го отново и го сложи в торбичка, заедно с кутия патрони с кухи върхове.
Цената му бе два бона. Продавачът се съгласи на петстотин. Нелоша инвестиция. Знаеше, че за подобна работа Джони щеше да му възстанови половината от парите.
Погледна часовника си и разбра, че е време за порция ребърца. Имаше едно място на две пресечки от университетското градче на Колумбийския. Барбекю „Динозавър“. Пийт облиза раничката на устната си, помисли си дали си струваше да понесе болката от подправките за сметка на вкуса на месото, което само се свличаше от кокалите. Реши да приеме болката, паркира на улицата и се настани сам в едно сепаре, след което затъкна салфетката в яката на ризата си.
Мисълта, че ще убие кучката и глупавия й мъж го караше да се чувства гладен като вълк. Поръча голяма халба бира и специалитетът на заведението — печени ребърца.
— Изгладнял си, а? — погледна го сервитьорката.
— Адски си права.
69
Едно от ченгетата улови нечия ръка. Издърпа трупа от земната маса и го преобърна по гръб. Бучки пръст се посипаха от бузите и от ушите му, както и от безжизнените очи.
Бъки се прокашля, преглътна с мъка и рече: