Бъки не й отговори.
— О, Господи — изхлипа тя.
— Ще говорим, като се върна — рече той.
— Бъки, какво ще правиш?
— Ами онова, което мога — отвърна той. — А сега затварям.
Което и направи.
Поглади мустаците си и продължи пътя си в мълчание, като открехна малко прозорчето да влезе чист въздух, придържаше се към бързия трафик, но не искаше да го спрат пътните полицаи с оръжие в колата.
Стигна до големия град и намери място да паркира на улица, водеща откъм север към западния край на Сентръл парк. Остави пушката на пода пред задните седалки и намери дрогерия, където си купи карта. Взе и бутилка вода и сандвич с говеждо, толкоз жилав, че едва не повърна. Не беше сигурен дали се дължеше на говеждото или на вонята, която идваше изпод решетката на вентилационния отвор на метрото.
Качи се пак в колата и на светлината на лампичката на тавана прегледа картата. „Литературната алея“ бе адски обширно място. Беше дълга навярно над сто и петдесет метра. А може би двойно повече. По цялото й протежение от двете й страни се издигаха статуи. Знаеше, че Тейн бе споменал нещо за статуя, но не бе казал коя.
Нямаше какво да направи. Навлече големия шинел, зареди пет патрона в магазина на пушката и я мушна под пешовете на шинела. Напъха други пет патрона в десния си джоб и излезе на тротоара. Вече под уличната лампа, извади картата, за да се ориентира, след това се огледа и прескочи една ниска каменна стена. Искаше да се придържа към дърветата, все едно че се бе запътил натам да пусне една вода.
Беше мрачно и зловещо — с миризмата на дърветата и на листата, с шумоленето на миещите мечки, изкуственото осветление и бетонните сгради, които се извисяваха над голите дървета. Чу шума на водопад и се насочи натам, наслади се на чистия поток вода в центъра на един толкова гранясал град. Едва минаваше седем и той си позволи да поседне за минутка досами потока и да изрече молитва в памет на сина си.
Приближи към дългата колонада от брястове — по четири в дълбочина откъм запад. Точно там се натъкна на статуя, която го накара да спре отново.
Казваше се „Орли и плячка“.
Погледна бронзовите птици. Две от тях разкъсваха с ужасните си нокти полумъртвото тяло на дива коза. Тогава изрече втора молитва — помоли се на Бог да му помогне да стреля точно и да избие кучешките зъби на мъжа, който бе направил същото с неговите.
Според него алеята тръгваше от брега на езерцето, минаваше покрай големия фонтан и през тухлен тунел под пътя, след това имаше няколко стъпала покрай дълга колонада, около тринайсет метра широка, и свършваше до малка кръгла градинка, в която статуята на Шекспир гледаше отвисоко на по-нисшите човешки твари.
Бъки я обходи цялата, след което зае позиция някъде около средата й, по негова преценка. Крачеше напред-назад, от време на време обхождаше цялата алея, следвайки инстинктите си, които рядко го бяха подвеждали.
72
Разбира се, че си мислех за това — че бяхме изминали пълен кръг, за да се срещнем по този начин. Но от тъмнината на дърветата видях, че пейката, на която я бях видял за първи път бе пуста, ако изключим сенките на преплетените над нея клони. Пресякох пътеката и зърнах тъмна фигура на север, която се отдалечаваше. Побързах подире й, като се придържах приведен към сенките.
Намерих я доста встрани от пътеката, седнала върху купчина черни камъни. Беше се обгърнала с ръце и се полюляваше бавно в неравен ритъм. Приближих, огледах се в тъмнината за някаква опасност и я чух тихо да си припява.
Минах по камъните и се изкачих до нея и видях защо се бе обгърнала. Под тънкото си палто беше само по рокля, а върху тревата вече имаше слана.
Повиках я, тя се изправи и пое на зигзаг към мен, разтворила ръце. Прегърнах я силно, целунахме се. Усетих ледените й ръце върху лицето си, докато се разделяхме.
— Парите? — рече тя. — У теб ли са?
Свалих чантата от рамото си и я пуснах върху камъните. Очите ми започнаха да се приспособяват към тъмнината и видях, че нейните бяха подути, но влажни, почти блестящи на слабото зарево на града.
Беше надрусана.
Забелязах издутината на джоба на палтото й и посегнах към него. Тя ме плесна през ръката, но удари и по джоба си и хапчетата издрънчаха.
— Как, по дяволите, можеш да мислиш трезво с тези неща? — попитах.
— Нищо ми няма — отвърна тя и се наведе към чантата.
Ядното й изражение ме накара да си помисля, че може би наистина й нямаше нищо.
— Чакам да ми докарат кола, но ще трябва да платим за нея — рече тя, преброи десет дебели пачки и ги отдели. — Ще отидем в Канада. Ще купим паспорти. Ще се опитаме да вземем Томи. Къде е Томи?