Спря да презареди пушката и я мушна отново под палтото си. Не знаеше дали има хора в този лабиринт от пътечки, гора, морави, а и не би се учудил, ако изстрелите му бяха привлекли нечие внимание. Не бе недоволен от себе си. Не можеше да се очаква пушка от този вид да бие точно, но сто на сто щеше да го уцели, ако другият мъж не бе изскочил изведнъж, като мишена на панаирджийско стрелбище.
Когато сирените наближиха мястото, където лежеше убитият мъж, той вече бе стигнал до широка ивица открито пространство. Бяха прекалено далеко, за да се поколебае дали да продължи издирването.
Друг проблем бе вертолетът.
Бъки чу равномерното му ръмжене, преди да успее да го види. Появи се над парка иззад сградите на запад, прелетя над него, запътен сигурно към местопрестъплението. Нямаше защо да се безпокои за него за момента, затова насочи отново вниманието си към тревата. Стъпките на мъжа се виждаха отчетливо върху сланата и Бъки се затича по следите, вече убеден, че Тейн е започнал да влачи десния си крак. Капчиците кръв го отведоха към изгърбено по средата си дървено мостче.
Една патица му изкряка от водата долу, ядосана, че я безпокои. Права беше. Продължи по пътя си, докато не започна отново да чува шума на водопада. Духът му се повиши. Далеч напред в мрака чу гласове. Отгърна шинела и улови пушката с две ръце, остави лазера да шари по криволичещата пътека пред него.
Някой идваше. Бъки приклекна в сянката и опря рамо о гладкия ствол на един бук. Подушваше характерната сладка миризма на гниещите му листа около себе си. Вече чуваше стъпките. Наближаваха. Пое дъх и го задържа.
Мъжът излезе от завоя и Бъки постави червената точка върху носа му. Онзи замахна към носа си и бързешком се върна назад. Бъки отпусна пръста си върху спусъка. Не беше неговият човек.
Онзи извади клетъчен телефон и се затича из гората, крещеше нещо в слушалката като обезумял.
Това не бе на добро. Не и с този вертолет наблизо.
Бъки стисна устни и продължи по пътеката, без да си дава труда да търси следи от кръвта. Онзи мъж се бе объркал от лазерния прицел. Или от влачещия окървавения си крак Тейн. Бъки тичаше с отворена уста, гледаше да стъпва тихо, за да чува по-добре. Нещо се замержелея пред него. Имаше светлини. Не много. Каменна сграда.
Припомни си картата. Наричаше се „Замъкът Белведере“. Едно от високите места в парка. Спомни си, че имаше стълбище, което се спускаше надолу, но само от едната му страна, покрай градина и някакъв открит театър.
Бъки спря да се изкачва. Зави наляво и се промъкна в гората, държеше светлините на замъка отдясно. Заобиколи хълма, за да отреже пътя за бягство.
Обиколи замъка, мина покрай театъра и през градината към издяланите от камък стъпала. Там горе, върху скалата, бе кацнал замъкът и го чакаше. Бъки приклекна на пътеката и я огледа внимателно, в случай, че онзи бе слязъл от тази страна. Нищо.
Пое отново бавно по стъпалата нагоре. Знаеше, че го е сгащил, всичко бе въпрос на време. Но вертолетът летеше към него. Връщаше се, бръмчеше досущ като моторна резачка в есенен ден, когато искаш да чуеш тропота на еленски копита. Но нямаше какво да направи.
Нямаше какво да направи и за шума на двигателите на автомобилите, които бързо прекосяваха парка със свирене на спирачки и гуми.
— Копеле — рече Бъки, позволи си лукса да изрече думата на фона на целия този шум.
Забърза се. Чу викове откъм далечния край на замъка.
Вертолетът бе над него, прорязваше нощната тъма с яркия лъч на прожектора си, който добавяше още светлина към тази, струяща от железните стълбове, осветяващи крепостната стена. И на тази светлина Бъки видя капчиците кръв. Водеха към застлания с каменни плочи двор — и той видя накъде. Към един тъмен, скрит ъгъл на стената. Там, приклекнал, с ръце над главата си, беше Тейн.
Бъки се изправи, отмахна пеша на дългия си шинел и вдигна пушката. Гърдите му се надигаха и спадаха от тичането и той се спря за миг, за да се успокои и да се прицели за смъртоносния изстрел.
Червената точка попадна в средата на силуета на Тейн. Но Бъки изчака един миг повече. И тогава силуетът на жена се появи между него и мишената му. Беше насочила към него пистолет, който стискаше с две ръце.
— Хвърли пушката! — изкрещя тя.
Червената точка се установи точно върху адамовата й ябълка. Куршумът щеше да премине през шията й, щеше да прекъсне гръбначния стълб и да я убие мигновено. Нямаше изобщо да успее да дръпне спусъка. Можеше да я застреля и след това да убие Тейн. Бъки пое дълбоко дъх, след това издиша и раменете му увиснаха.