— Здравейте, агент Лий — рече той.
Пръстът му се отпусна от спусъка и той пусна пушката на земята.
74
— Но нея я хванаха, нали?
Кимвам и отвръщам:
— Заловили я като се качвала на автобус в Масена. Арест за притежание на наркотици. Казали й, че със сигурност ще получи десет години затвор за пренасяне на такова количество през границата. В повечето случаи в щата Ню Йорк получаваш по-голяма присъда за наркотици, отколкото за убийство. Като Бъки. Пет години условно за това, че уби онзи тип Пийт.
— Но тя предаде и теб, нали?
Усмихвам му се и казвам:
— Мислиш, че поради онова, което стори, не е държала на мен?
Той свива рамене.
— Тя не знаеше, че съм уловил дръжката на вратата — казвам. — Сигурен съм. Освен това знам, че тя бе винаги с една крачка напред. Отбиването й да купи диктофон, преди да намери Джони Г. в „Метрополитън“? Тя получи каквото искаше. Запис на Джони Г., който си признава за убийството на Майло.
— Но ти си тук — казва той.
— Не и за трите доживотни присъди, които ми поискаха — казвам и се вглеждам в лицето му. — Тя постигна споразумение, още докато й слагаха белезниците. Пълен имунитет, ако им предаде Джони Г. Аз също сключих сделка. Признах за убийство по непредпазливост първа степен. Дванайсет години. Което означава шест в затвора.
— Но тя изобщо не свидетелства — казва той.
Извръщам се и стискам ъгълчетата на очите си.
— Тя май остави това на мен, нали? — казвам.
— А парите?
— Смятам, че е мислела, че ще обвинят мен, тъй като аз бях мъжът.
— Кой да те обвинява?
— Профсъюзът.
— Но не го направиха, така ли?
— Очевидно не.
75
Мъжът разтърка очи, за да прогони съня. Повдигна облегалката на седалката си и отмахна тънкото одеяло на авиолиниите, след това погледна през прозорчето. Перестите облаци отстъпиха място на тучните зелени хълмове около Милано. Напомниха му на Катскилс.
Вече в терминала на летището потърси някакъв знак. Мъжът, който го очакваше, бе всъщност още хлапак. С дълга тъмна коса, пригладена зад ушите, с тъмно кожено палто и закопчана до горе светлозелена риза под него. Говореше английски и докато пътуваха на север към Комо, двамата пушиха като комини, а момчето му каза каквото знаеше.
— Тя купува двореца Апуци преди две години. Седем милиона. Сега се казва „Черна дупка“. Стар дворец. Един ден — много хубав.
— Защо бе, мамка му? — попита мъжът.
Момчето сбърчи чело.
— Защо? — заговори по-бавно мъжът. — Защо „Черна дупка?“
— Като паяк — каза младежът и закима на мъжа да го разбере. — Всичко влиза. Нищо не излиза.
— Паяк?
— Паешка дупка. Черна дупка — обясни момчето, сви рамене и запали нова цигара. — Много пратки. Много доставки. Храна. Мебели. Дрехи. Бижута. Дори коли. Много, много пари. Но нищо не излиза. Няма хора. Няма боклук. Няма нищо.
— Какво, по дяволите…
Момчето сви рамене.
— Голямо. Много голямо място. Ще видиш.
Когато пътят от Милано се раздвои в южния край на езерото, те поеха надясно, към град Комо. Слънцето се показа. Тесни улички. Стари каменни сгради. Църкви. Магазини. Мъже с костюми, покачени на скутери „Веспа“. Хлапета с шарени маратонки. Кучета, щъкащи между колите с наведени глави. Криволичиха и завиваха безброй пъти, докато най-сетне не излязоха при езерото, сгушено между древните планини. Пирсовете навлизаха в блещукащата вода, за да приемат туристическите корабчета, класически моторници „Крис-Крафт“, тук-там и по някоя съвременна състезателна лодка.
От източната страна на езерото имаше само един път, който се виеше по стръмните склонове на хълмовете. Долу, между пътя и водата, сгушени сред стари дървета, бяха каменните резиденции от една друга епоха. Дворецът Апуци бе заобиколен с бяла каменна стена. Досущ като самия дворец, стената бе нащърбена и стара, с почернели фуги, с посивяло лице. Впечатляваща, но само от разстояние. Величествена.
Когато минаха през големите железни порти, мъжът забеляза мокрите бурени, изгнилите черчевета на прозорците, напуканите стъкла, липсващите керемиди на покрива, тъмнозелената плесен, която се издигаше от земята, за да зацапа изкривените жалузи. Спряха върху калдъръмената кръгла алея и се изкачиха по каменните стъпала. Вратите бяха с ръждясали панти, толкова изгнили, че през някои от дупките в дъските можеше да се погледне вътре.
Излязоха навън и мъжът побутна момчето и протегна ръка.
— О, да — каза младежът, бръкна в джоба си и извади малък автоматичен нож. — Ето.
Мъжът го отвори, обръсна няколко косъмчета от опакото на дланта си, след това го затвори и го прибра в джоба си, без да изважда ръката си. Докато обикаляха сградата, мъжът спря пред пристроения гараж за десет коли. Автомобилите вътре бяха в три редици, покрити с прах. Мерцедеси, волво, поршета. Едно бентли. Той сви устни, сякаш да подсвирне.