— Ами ако аз?… — промълви неволно Катерина и уплашено млъкна.
— Ако ти би намислила това, тогава не би ми била жена. Бих те зашил в чувал и бих те удавил насред Днепър!…
Дъхът на Катерина спря и стори й се, че косата се отделя от главата й.
VIII
В кръчмата на граничния път са се събрали поляци и два дни вече пируват. Многобройна сган. Сдушили са се сигурно за някакво нападение: някои са с мушкети, звънтят шпори, подрънкват саби. Пановете се веселят и се хвалят, разправят за своите необикновени подвизи, присмиват се над православието, наричат украинците свои ратаи, сучат важно мустаци и вирнали важно глави, се изтягат по пейките. С тях е ксендзът. Само че и той е същата стока: той и на вид не прилича на християнски поп. Пие и гуляе с тях и говори с нечестивия си език срамни думи. Не остават по-долу и слугите им: отметнали назад ръкавите на окъсаните си жупани, те се разхождат наперено, като че са нещо свястно. Играят на карти, бият се един друг по носа с картите. Помъкнали със себе си чужди жени. Викове, свади!… Пановете вилнеят и си правят шеги: дърпат евреина за брадата, рисуват на нечестивото му чело кръст, стрелят с халосни патрони срещу жените и танцуват краковяк със своя нечестив поп. Не е виждала руската земя такава разпуснатост и от татарите. Изглежда, заради греховете Бог й е отредил да търпи такъв срам! Сред тая обща бъркотия се чува, че приказват за отвъд днепърското селце на пан Данило, за неговата женахубавица… Не за добро се е събрала тая шайка!
IX
Седи пан Данило, облакътен на масата в стаята си, и мисли. Седи върху леглото на печката пани Катерина и пее песен.
— Тъжно ми е нещо, жено моя! — каза пан Данило. — И главата ме боли. Тежко ми е някак! Ясно е, че някъде наблизо обикаля вече моята смърт.
„О, мой ненагледни съпруже. Облегни главата си на мен. Защо таиш в себе си такива черни мисли?“ — помисля Катерина, но не смее да го каже. Тежко й е на нея, виновната, да приема неговите милувки.
— Слушай, моя жено! — каза Данило. — Не оставяй сина ми, когато мен не ще ме има вече. Да нямаш щастие от Бога ни на тоя, ни на оня свят, ако го оставиш. Тежко ще бъде на моите кости да гният в земята, а още по-тежко ще бъде на душата ми.
— Какво приказваш, съпруже мой! Нали ти се надсмиваше над нас, слабите жени? А сега сам говориш като слаба жена. Ти трябва още дълго да живееш.
— Не, Катерино, душата ми усеща близката смърт. Някак тъжно става вече в света. Лоши времена идат. Ех, какви години помня аз! Те сигурно не ще се върнат вече. Той беше още жив — старият Конашевич, — честта и славата на нашата войска! Сякаш и сега минават пред очите ми казашките полкове! Златно време беше то, Катерина! Старият хетман яздеше вран кон. Блестеше в ръката му хетманският жезъл, наоколо — телохранители; встрани се люшкаше червеното море от запорожци. Заговореше ли хетманът — всички се вкаменяваха. Заплака старецът, щом почна да ни припомня предишните подвизи и битки. Ех, да знаеш, Катерино, как се бихме тогава с турците! На главата ми и досега личи белег. Четири куршума на четири различни места пронизаха тялото ми. И нито една от тия рани не е съвсем зарасла. Колко злато натрупахме ние тогава! С калпаци гребяха казаците скъпоценни камъни. Какви коне, Катерино, да знаеш само какви коне задигнахме тогава! Еех, няма вече да воювам така! Уж не съм стар и телесно съм бодър, а казашкият меч пада от ръцете ми, живея, без да върша нищо, и сам не зная защо живея. Ред няма в Украйна: полковници и есаули се ядат като кучета помежду си. Няма главатар над всички. Нашето болярство промени всичко според полските обичаи, усвои лукавството… продаде си душата, като прие унията. Евреите измъчват бедния народ. О, време, време, отминало време! Де се дянахте, мои години? Иди, иди в зимника, юначе, донеси ми канче медовина, да пия за предишния живот и за отдавнашните годинки!
— С какво ще посрещнем гостите, пане? Откъм ливадите идат поляци — каза влезлият в стаята Стецко.
— Зная защо идват те — промълви Данило, като стана. — Оседлайте, верни мои слуги, конете! Сложете снаряжението! Саби на голо! Не забравяйте да вземете и куршумени зърна! Трябва с чест да посрещнем гостите!
Но казаците не бяха още успели да яхнат конете и да напълнят пушките, когато поляците като есенни листа, нападали от дървесата, посипаха хълма.
— Хе, че тук има с кого да се поопознаем! — каза Данило, като гледаше дебелите панове, които, излезли начело, важно се клатеха на конете в златни такъми. — Вижда се, че още веднъж ще ни се падне да се развихрим, както трябва! Развесели се, казашка душо за сетен път! Лудувайте, момчета, иде нашият празник!