И развихри, се по хълмовете веселба. Пламна пиршество: вилнеят мечовете, летят куршуми, цвилят и трополят коне. От викове главата подлудява, от дим очите ослепяват. Всичко се размеси. Ала казакът усеща де е приятелят и де е врагът; изпищи ли куршум — пада смел ездач от коня, изсвисти ли сабя — търкаля се по земята глава и бърбори несвързани думи.
Но сред тълпата се вижда аленото дъно на казашкия калпак на пан Данило, играе пред очите златният колан на синия жупан, като вихър се вие гривата на врания кон. Като птица се мярка той ту тук, ту там, подвиква и размахва дамаската сабя и сече наляво и надясно. Сечи, казак! Лудувай, казак! Весели юнашкото сърце, но не се заглеждай в златните такъми и в жупаните! Тъпчи под нозете си злато и скъпи камъни! Муши, казак! Лудувай, казак! Но погледни назад: нечестивите поляци палят вече селските къщи и задигат подплашения добитък. И като вихър се изви назад пан Данило и калпакът с аленото дъно вече се мярка край къщите и оредява тълпата около него.
Не час, не два се бият поляци и казаци. Не останаха много от едните и от другите. Но не се уморява пан Данило: с дългото си копие събаря конници от седлата, с буйния си кон тъпче пешаци. Вече се разчиства дворът, вече почват да бягат поляците, вече казаците смъкват от убитите жупаните и златното им снаряжение, вече пан Данило се готви да ги погне и погледна, за да събере хората си… и цял пламна от ярост: стори му се, че видя бащата на Катерина.
Ето — стои там на върха и се прицелва в него с мушкета си. Данило хукна с коня право към него… Казак, на смърт отиваш!… Мушкетът гръмна — магьосникът изчезна зад хълма. Само верният Стецко видя как се мярна червеното облекло и чудноватият калпак. Олюля се казакът и рухна на земята. Хвърли се верният Стецко към своя пан — лежи неговият пан, изтегнат на земята и затворил светлите си очи. Алена кръв бликна из гърдите му. Но, изглежда, усети той верния си слуга. Бавно вдигна клепачи, светнаха очите му:
— Прощавай, Стецко! Кажи на Катерина да не оставя сина ни. Не го оставяйте и вие, верни мои слуги! — и затихна.
Изхвръкна казашката душа от дворянското тяло, посиняха устните. Спи казакът непробудно.
Зарида верният слуга и замаха с ръка на Катерина:
— Ела, пани, ела; много лудува твоят пан. Лежи пийнал на влажната земя. Дълго време не ще изтрезнее той.
Плесна ръце Катерина и като сноп се строполи върху мъртвото тяло.
— Съпруже мой, ти ли лежиш тука със затворени очи? Стани, ненагледни ми соколе, протегни ръчицата си! Привдигни се! Погледни поне веднъж твоята Катерина, помръдни устни, промълви поне една думичка… Но ти мълчиш, ти мълчиш, светли мой пане. Ти си посинял като Черното море. Сърцето ти не бие. Защо си толкова студен, мой пане? Изглежда, не са горещи моите сълзи, не могат да те стоплят те! Изглежда, не е силен моят плач, не може да те събуди. Кой ще поведе сега твоите полкове? Кой ще се понесе на твоето врано конче? Кой ще извика силно и ще замахне със сабя пред казаците? Казаци, казаци! Де е вашата чест и слава? Лежи вашата чест и слава, затворила очи, на влажната земя. Погребете ме, погребете ме заедно с него! Засипете очите ми с пръст! Затиснете с кленови дъски белите ми гърди! Не ми трябва вече моята хубост.
Плаче и гасне от мъка Катерина, а долината е цяла забулена в прах, препуска старият есаул Хоробец на помощ.
X
Чудесен е Днепър в тихо време, когато волно и плавно носи през гори и планини пълните си води. Ни прошумява, ни забучава. Гледаш неговата величава шир и не знаеш — движи ли се, или не, струва ти се, че той цял е излян от стъкло и като че е син огледален път, без мярка широк, безкрайно дълъг, зареян и виещ се посред зелената земя. Тогава и на пламтящото слънце му е драго да се огледа от висината и да потопи лъчите си в прохладата на стъклените води, и на крайбрежните гори — да се отразяват ярко във водите. Зеленокъдри, те се струпват заедно с полските цветя към водата, навеждат се, гледат в нея и не могат да се нагледат, и не могат да се нарадват на своето светло отражение, и му се усмихват, и го поздравяват, като кимат с клони. Но към средата на Днепър не смеят да погледнат: никой освен слънцето и синьото небе не поглежда там. Рядко някоя птица долетява посред Днепър. Великолепен! Няма в света река, равна нему! Чудесен е Днепър и в топла лятна нощ, когато всичко заспива — и човек, и звяр, и птица, — а само Бог величаво оглежда небето и земята и величаво изтърсва златотканата си одежда. От одеждата се сипят звезди. Звездите горят и блестят над света и всички отведнъж се отразяват в Днепър. В своето тъмно лоно Днепър ги задържа всичките. Ни една не може да избяга от него, освен ако не угасне в небето. Черната гора, обкичена със спящи гарвани, и хълмовете, насечени от памтивека и надвесени, се мъчат да го покрият поне с дългата си сянка, но напразно. Нищо в света не може да покрие Днепър. Син, син, тече той, плавен и пълноводен, и среднощ, както и сред ден, и се вижда толкова отдалеч, колкото може да вижда човешкото око. От нощния хлад той се пригалва и притиска по-близо до бреговете и оставя след себе си сребърна струя и тя блясва като острие на дамаска сабя, а той — син, отново е заспал. Чудесен е тогава Днепър и няма в света река, равна нему. Но когато тръгнат по небето сини облаци, големи като планини, когато черната гора се залюшка до корен и дъбовете затрещят, и мълнията, чупейки се между облаците, отведнъж освети целия свят — страшен е тогава Днепър. Водни хълмове с грохот се удрят в бреговете и с блясък и стон се връщат назад и плачат, и ридаят надалеч. Така гасне от мъка стара казашка майка, когато изпраща сина си във войската. Развихрен и бодър, язди той врания си кон, опрял ръка на кръста, с юнашки накривен калпак; а тя тича с ридания след него, хваща се за стремето, залавя юздата и кърши ръце, и се облива с горещи сълзи.