— Нека се опита, окаяният антихрист, да дойде тук, ще разбере имат ли сила ръцете на стария казак. Бог вижда — каза той и вдигна проницателните си очи. — Не летях ли на помощ на брата Данило? Да бъде свята Божията воля — заварих го вече на студена постеля, на каквато легнаха мнозина, мнозина от казашкия народ. Но затова пък не беше ли пребогат поменът за него? Изпуснахме ли поне един жив поляк? Успокой се, дете мое! Докато аз и моят син сме живи, никой не ще посмее да те оскърби — като изрече тия думи, старият есаул отиде до люлката и детето видя лулата му, обкована в сребро, увиснала на ремък, и кесийката с лъскаво огниво, протегна ръчички към тях и се засмя. — На баща си се е метнал — каза старият есаул, като откачи лулата си и му я подаде. — Още не е излязъл от люлката, а вече смята да пуши лула.
Тихо въздъхна Катерина и почна да люлее люлката. Уговориха се да прекарат нощта заедно и след малко всички заспаха. Заспа и Катерина.
Навън и в къщата беше тихо; не спяха само казаците, оставени на стража. Изведнъж Катерина извика, събуди се и след нея се събудиха всички. „То е убито, то е заклано!“ — викаше тя и се хвърли към люлката. Всички окръжиха люлката и се вкамениха от страх, като видяха, че там лежеше мъртво дете. Никой не пророни звук, никой не знаеше какво да мисли за това нечувано злодеяние.
XII
Далеч от украинската земя, като се мине Полша, като се мине и многолюдният град Лемберг, се простира редица планини с високи върхове. Планина след планина, като каменни вериги, опасват те отдясно и отляво земята и я обковават с дебела каменна стена, за да не се просмуче навътре шумното и буйно море. Отиват каменните вериги и във Влахия, и в Седмоградско и като грамадна подкова се изправят между галицийския и унгарския народ. Няма такива планини към нас. Очите не се решават да ги огледат, а на някои върхове не е стъпил още човешки крак. Чудновати са те наглед: дали буйно море в ден на буря не е избягало от широките си брегове, вихрено е хвърлило тук грозни вълни и те са се вкаменили и са останали неподвижни във въздуха? Дали не са се сринали от небето тежки облаци и са затрупали земята? Защото те имат същия сив цвят, а белият им връх блести и искри под слънцето. До Карпатските планини още можеш да чуеш руска реч и отвъд планините тук-там може да отекне родна дума, но по-нататък вече и вярата е друга, и езикът е друг. Живее там немалоброен народ унгарски, язди коне, сече със саби и пие не по-лошо от казака, а за конски такъми и за скъпи кафтани не се скъпи да вади из джоба си и жълтици. Големи и просторни езера има между планините. Като стъкло са неподвижни те и като огледало отразяват в себе си голите планински върхове и зелените им подножия.
Но кой посред нощ — все едно дали блестят, или не блестят звездите — язди там на огромен вран кон? Какъв приказен юнак с нечовешки ръст препуска под върховете, над езерата, отразява се с исполинския си кон в неподвижни води и безпределната му сянка бяга страховито по планините? Бляска кована ризница, на рамото — пика, о седлото звънти сабя, шлемът — нахлупен, мустаците — чернеят, очите — затворени, миглите — спуснати. Той спи и в съня си държи поводите, а зад него на същия кон седи момченце паж и също спи и в съня си се държи за юнака. Кой е той, накъде и защо отива? Кой го знае. Не ден, не два прехвърля той планините. Светне денят, изгрее слънцето — той не се вижда, рядко само съзираха планинците, че по върховете се мярка нечия дълга сянка, макар че небето е ясно и няма облак да се движи по него. Щом нощта спусне тъмнина, той отново се вижда и се отразява в езерата, а зад него препуска сянката му. Много планини вече прехвърли той и се изкачи на Криван. Няма по-висок връх от него в Карпатите: като цар се извишава той над другите. Тук спря конят с ездача и още по-дълбоко потъна в сън и облаците се спуснаха и го закриха.
XIII
— Тссс… По-тихо, бабо! Не тропай така, детето ми е заспало. Дълго вика синът ми, сега спи. Аз ще отида в гората, бабо. Но какво ме гледаш тъй? Ти си страшна: от очите ти се проточват железни клещи… Ууу, колко са дълги и горят като огън! Ти сигурно си вещица! О, ако си вещица, махай се оттук! Ти ще откраднеш сина ми. Колко неразбран е тоя есаул — мисли, че ми е весело да живея в Киев; не, тук са и мъжът ми, и синът ми; кой ще гледа къщата? Аз се измъкнах тъй тихо, че ни котката, ни кучето ме усетиха. Ти искаш, бабо, да станеш млада — това съвсем не е мъчно: трябва само да танцуваш, виж как аз танцувам… — и като изрече тия несвързани думи, Катерина се понесе в танц, като се оглеждаше безумно на вси страни, с ръце, опрени на кръста. Тя подвикваше и потрепваше с нозе, без мярка, без такт звънтяха сребърните й подковки. Разплетените черни коси се мятаха по бялата шия. Без да спира, като птица летеше тя, размахала ръце, кимаше с глава и изглеждаше, че както е изнемощяла, или ще грохне на земята, или ще хвръкне от тоя свят.