Тъжно стоеше старата бавачка и дълбоките й бръчки бяха изпълнени със сълзи, тежък камък лежеше върху сърцата на верните момци, които гледаха своята пана. Тя вече съвсем отпадна и лениво потрепваше с нозе на едно място, като си мислеше, че танцува горлица.
— Аз имам гердан, момчета — каза най-сетне тя, като се спря, — а вие нямате. Де е мъжът ми? — извика ненадейно тя и измъкна от колана си турски кинжал. — О, не е такъв ножът, който ми трябва — при тия думи и сълзи, и мъка се изписаха на лицето й. — На баща ми сърцето е много навътре, ножът не ще го стигне. Неговото сърце е изковано от желязо. Изковала му го е една вещица на огъня в пъкъла. Защо не иде баща ми? Нима не знае, че е време да го заколят? Види се, иска аз сама да отида… — и без да довърши, тя чудновато се засмя. — Дойде ми наум едно весело нещо: спомних си как погребваха моя мъж. Та него жив го погребаха… Какъв смях ме напушваше… Слушайте! Слушайте! — и вместо думи тя почна да пее песен:
Така смесваше тя различни песни. Вече един и втори ден живее тя в своята къща и не ще да слуша за Киев. И не се моли, и бяга от хората, от сутрин до късна вечер скита из тъмните дъбрави. Острите клонища драскат бялото лице и плещите, вятърът вее разплетените плитки, старите листа шумолят под нозете й — нищо не поглежда тя. В часа, когато гасне вечерната заря и звездите още не са се явили и още не свети месецът, страшно е вече да се ходи из гората, защото там дращят по дърветата и се ловят за клоните некръстените умрели деца, ридаят, кикотят се, търкалят се като топки по пътищата и в широко разлистената коприва, а из вълните на Днепър се появяват редица загубили душите си девойки. Косите им падат от зелените глави върху плещите, водата със звучен ромон се стича от дългите коси на земята и девойката свети през водата като през стъклена риза, устните й чудновато се усмихват, бузите пламтят, очите примамват душата… Тя би изгоряла от любов, тя би целувала до смърт… Но бягай, православни човече. Устните й са лед, постелята — студена вода, тя ще те съблазни и ще те завлече в реката. Катерина не гледа никого, не се страхува, безумната, от русалките, тича късно нощем със своя нож и търси баща си.
Рано заранта пристигна някакъв гост, снажен мъж с ален жупан, и разпитва за пан Данило. Слуша всичко, бърше с ръкав разплаканите си очи и свива рамене. Бил воювал заедно с покойния Бурулбаш, заедно се били с кримци и турци, могъл ли е да очаква такъв край за пан Данило! Много още други неща разправя гостът и иска да види пана Катерина.
Катерина отначало не слушаше какво разправяше гостът, после почна като разумна да се вслушва в думите му. Той завъртя приказката така — как живели те с пан Данило, уж като брат с брат, как веднъж се скрили зад насипа от кримците… Катерина продължаваше да слуша и не откъсваше очи от него.
„Ще й мине! — мислеха момците, като я гледаха. — Тоя гост ще я излекува! Тя вече слуша като разумна!“
Гостът почна да разправя как пан Данило веднъж в час на откровеност му казал: „Виж какво, брате Копрян, когато по Божията воля мен няма да ме има вече, вземи при себе си жена ми и нека тя стане твоя жена…“
Катерина страшно впи очите си в него.
— А! — извика тя. — Той е! Баща ми! — и се хвърли с ножа върху му.
Дълго се бори той, като се мъчеше да й вземе ножа. Най-сетне го измъкна, замахна и стана нещо страшно: бащата уби своята безумна дъщеря.
Изумените казаци поискаха да се нахвърлят върху него, но магьосникът бе вече скочил на коня и се изгуби от очите им.
XIV
Отвъд Киев се появи нечувано чудо. Всички панове и хетмани се събраха да се чудят на това чудо: неочаквано почна да се вижда надалеч по всички краища на света. В далечината засиня Лиманът1, зад Лимана се простираше Черно море. Опитните хора познаха и Крим, извишен като планина над морето, и блатистия Сиваш. Отляво се виждаше цялата Галицийска земя.