Улови конникът със страшната си ръка магьосника и го издигна във въздуха. В същия миг магьосникът умря и отвори очи след смъртта си. Но беше вече мъртвец и гледаше като мъртвец. Тъй страшно не гледа ни жив, ни възкръснал. Въртеше той мъртви очи встрани и видя надигнали се мъртъвци от Киев и от Галичката земя, и от Карпатите, прилични по лице като две капки вода на него.
Бледи, бледи, един от друг по-високи, един от друг по-кокалести, наобиколиха те конника, който държеше в ръка страшната си плячка. Още веднъж се засмя рицарят и я хвърли в пропастта. И всички мъртъвци скочиха в пропастта, подхванаха мъртвеца и забиха в него зъбите си. Още един, най-висок, най-страшен от всички, искаше да се вдигне от земята, но не можеше, нямаше сили да го стори, толкова голям бе израсъл той в земята; а ако би се вдигнал, би катурнал и Карпатите, и Седмоградската, и Турската земя. Само малко помръдна той и цялата земя се разтърси. И навсякъде много къщи се изпосъбориха и много хора бяха затрупани.
Често в Карпатите се чува нещо като свистене, сякаш хиляди мелници шумят с колелата си във водата. Там, в бездънна пропаст, невидима досега от никого, защото никой не се решава да мине край нея, мъртъвци гризат мъртвец. Неведнъж се е случвало по света земята да се затресе от единия край до другия. Това, казват грамотните хора, става, защото някъде близо до морето има планина, от която излиза огън и текат огнени реки. Но старците, които живеят в Унгария и в Галицийската земя, по-добре знаят това и казват: то е от големия, големия мъртвец, пораснал в земята, който иска да се вдигне, и раздрусва земята.
XVI
В град Глухов се бе събрал народ около стареца бандурист и вече цял час слушаше как старецът свиреше на бандура. Нито един бандурист не беше пял досега такива чудни песни и тъй хубаво. Изпърво той запя за някогашното хетманско време, при Сагайдачни и Хмелницки. Друго време било то: казачеството било в славата си, тъпчело вразите с коне и никой не смеел да му се надсмива. Пя и весели песни старецът и насочваше очите си към народа, като че беше зрящ, а пръстите му с прикрепени към тях твърди перца хвърчаха като мухи по струните и струните сякаш сами свиреха, пък хората наоколо — старите с оборени глави, младите с очи в стареца — не смееха дори да пошепнат.
— Чакайте — каза старецът, — ще ви попея за една старовремска работа, — народът още по-плътно се приближи и слепецът запя: — Във времето на пан Степан, Седмоградския княз — Седмоградският княз бил крал и на поляците, — имало двама казаци: Иван и Петро. Живеели те като същински братя. „Слушай, Иване, каквото ни се падне — всичко ще делим наполовина. Кога е веселие — веселие и за другия, кога е мъка — мъка и за двамата, кога има плячка — плячката наполовина, кога единият в плен падне — другият ще продаде всичко и ще даде откуп, а ако не, и той ще отиде в плен.“ И наистина, каквото спечелели казаците — всичко делели наполовина, чужд добитък ли задигали или коне — всичко делели наполовина.
Воювал крал Степан с турчина. Три седмици вече как воювал, а още не можел да го прогони. А турчинът имал един паша, който сам с десетина еничари можел да посече цял полк. И ето разгласил крал Степан, че ако се намери юнак и му докара тоя паша жив или мъртъв, ще даде само нему толкова пари, колкото дава за цялата войска. „Хайде, брате, да идем да хванем пашата!“ — казал брат Иван на Петро. И тръгнали казаците, един на една страна, друг — на друга.
Дали Петро би го хванал, или не — не се знае. Но Иван водел вече при самия крал пашата с примка на шията. „Храбър юнак!“ — казал крал Степан и заповядал да му дадат заплата, каквато получавала цялата войска. И заповядал да му дадат земя, дето той си избере, и да му дадат добитък, колкото поиска. Щом получил Иван заплатата от краля, в същия ден я разделил поравно с Петро. Взел Петро половината заплата, но не можал да понесе това, че Иван е надарен с такава чест от краля, и дълбоко в душата си затаил мъст.