— Виждам, Данило, че искаш свада. Който е потаен, сигурно крои в ума си нещо лошо.
— Мисли, каквото щеш — каза Данило, — и аз си мисля. Слава Богу, досега не съм се намесвал в нито една безчестна работа; всякога съм бранил православната вяра и отечеството; не като някои скитници, които се мъкнат Бог знае де, когато православните хора се бият до смърт, а след това връхлитат да събират не от тях посятото жито. И на униати дори не приличат, не се отбиват в божията черква. Ей-тия на трябва здравата да бъдат разпитвани де се мъкнат.
— Е, казак! Знаеш ли… Аз лошо стрелям: моят куршум от сто сажена пронизва сърцето. А пък и сека здравата: от човека остават късчета, по-ситни от булгур, който се вари за каша.
— Аз съм готов — каза пан Данило, като направи смело кръст във въздуха със сабята, сякаш беше знаял за какво я остри.
— Данило! — извика силно Катерина, като го хвана за ръката и увисна на нея. — Опомни се, безумецо, виж срещу кого вдигаш ръка! Татко, косите ти са бели като сняг, а се горещиш като неразумен момък.
— Жено! — викна страшно пан Данило. — Ти знаеш, че не обичам тия неща. Гледай си женската работа!
Сабите звъннаха страшно, желязо сечеше желязото и искрите като прах обсипваха двамата казаци. Катерина с плач се скри в отдалечена стая, хвърли се на леглото и запуши уши, за да не чува саблените удари. Ала казаците не се биеха тъй лошо, че да не се чуват ударите им. Сърцето й щеше да се пръсне. Тя усещаше как звуковете преминаваха по цялото и тяло: „Не, не мога изтърпя, не мога изтърпя… Може би алена кръв блика вече като извор от бялото тяло. Може би моят любим губи сили, а аз лежа тук!“ И съвсем бледна, едва дишаща, влезе в стаята.
Равномерно и страшно се биеха казаците. Нито единият, нито другият не надделява. Ето, настъпва бащата на Катерина — отстъпва пан Данило. Настъпва пан Данило — отстъпва суровият баща, и отново се изравняват. Кипят. Замахнаха… Ууу! Звъннаха сабите — и остриетата им с трясък отхвръкнаха встрани.
— Благодаря ти, Боже! — каза Катерина, но отново извика, като видя, че казаците грабнаха старинните пушки. Поправиха кремъците, приготвиха спусъците…
Стреля пан Данило, не улучи. Прицели се бащата… Той е стар, не вижда като млад човек, но ръката му не трепва. Гръмна изстрел… Олюля се пан Данило. Алена кръв обагри левия ръкав на казашкия жупан.
— Не! — викна той. — Тъй евтино няма да се продам. Не лявата, а дясната ръка е атаманът. Там на стената виси турски пистолет: нито веднъж досега той не ми е изменил. Слизай от стената, стари другарю, стори услуга на приятеля си! — Данило протегна ръка.
— Данило! — извика в отчаяние Катерина, като го хвана за ръцете и се хвърли в краката му. — Не за себе си те моля. Моят край е един; недостойна е жената, която остава да живее след мъжа си. Днепър, студеният Днепър ще ми бъде гробът. Но погледни сина си. Данило, погледни сина си! Кой ще се погрижи за клетото дете? Кой ще го погали? Кой ще го научи да лети на врания кон, да се бие за свободата и за вярата, да пие и да се весели по казашки? Загивай, сине мой, загивай! Баща ти не иска да знае за теб! Виж как извръща лице. О, сега те познах! Ти си звяр, а не човек! Вълче ти е сърцето, а мисълта ти — лукава змия. Мислех, че имаш капка жалост, че в твоето каменно тяло пламти човешко чувство. Безумно съм се измамила. Това ще те зарадва. Твоите кости ще заиграят весело в гроба, когато чуят как нечестивите зверове поляци хвърлят в огъня твоя син, когато твоят син ще вика под ножовете и врящата смола. О, аз те познавам. Ти с радост би излязъл от гроба да раздухваш с калпака си огъня, лумнал под него!
— Чакай, Катерина! Ела, мой ненагледни Иване, да те целуна! Не, дете мое, никой няма да пипне косъм от тебе. Ще пораснеш ти за слава на отечеството ни; като вихър ще летиш пред казаците с кадифено калпаче на главата, с остра сабя в ръка. Дай, татко, ръка! Нека забравим станалото между нас! Ако в нещо съм сгрешил пред теб, признавам вината си. Защо не подаваш ръка? — рече Данило на Катерининия баща, който стоеше неподвижен и без да изразява на лицето си ни гняв, ни примирение.
— Тате! — извика Катерина, като го прегърна и целуна. — Не бъди неумолим, прости на Данило, той няма да те огорчава вече.
— Само заради теб, дъще моя, прощавам — отвърна той, като я целуна, и в очите му блесна странен поглед.
Катерина потръпна; необясними й се сториха и целувката, и странният блясък на очите му. Тя се облегна на масата, дето превързваше ранената си ръка пан Данило, който си повтаряше мислено, че лошо и не по казашки постъпи, като поиска прошка, без да е виновен за нищо.