IV
Светна денят, но не слънчев; небето се мръщеше и ситен дъжд ръсеше полята, горите и широкия Днепър. Събуди се пана Катерина, но не радостна: очите й бяха плакали и цялата бе смутена и неспокойна.
— Мили, скъпи мой съпруже, присъни ми се чуден сън.
— Какъв сън, любима моя пани Катерина?
— Присъни ми се, чудно наистина, но тъй живо, като че бе наяве. Присъни ми се, че баща ми е същият оня изрод, когото видяхме у есаула. Но моля те, не вярвай на съня: какви ли глупости не се присънват на човека! Уж аз стоях пред него, цяла треперех, страхувах се и от всяка негова дума кръвта ми се смразяваше. Ако можеше да чуеш какво ми приказваше той…
— Какво ти приказваше, златна моя Катерина?
— Казваше: погледни ме, Катерина, аз съм хубав! Хората напразно разправят, че съм грозен. Аз ще ти бъда чудесен мъж. Виж само как гледат очите ми. И той насочи към мен огнените си очи — аз извиках и се събудих.
— Да, сънищата, често казват истината. Но знаеш ли, че оттатък планината не е много спокойно. Поляците май пак са се появили. Хоробец изпратил да ми кажат да не спя. Не е трябвало да се безпокои; аз и без това не спя. Тая нощ моите момчета насякоха дървета за дванайсет прегради. Ще угостим полските войски с куршумени сливи, а полските шляхтичи ще затанцуват от нашите тояги.
— Баща ми знае ли за това?
— Омръзна ми да се занимавам с твоя баща! И досега не мога да го проумея. Сигурно много грехове е натрупал в чуждата земя. Наистина каква причина има: близо месец живее тук и поне веднъж да се развесели като добър казак! Не поиска да пие медовина. Чуваш ли, Катерина, не искаше да пие медовината, която аз измъкнах от брестовските евреи. Хей, момко! — викна пан Данило. — Я изтичай, юначе, до избата и донеси от еврейската медовина! Дори ракия не пие! Какво е това чудо! Струва ми се, пани Катерина, че той и в господа Христа не вярва. А, как мислиш?
— Бог знае какво приказваш ти, пан Данило!
— Чудно, пани — продължаваше Данило, като пое пръстеното канче от казака, — дори мръсните католици обичат водка; само турците не пият. Какво, Стецко, доста ли медовина си сръбна в зимника?
— Опитах я само, пане!
— Лъжеш, кучи сине! Гледай как мухите налитат на мустаците ти. По очите ти познавам, че си метнал половин ведро. Ех, казаци! Какви храбреци сте вие! Всичко е готов да стори за другаря си, но което е за пиене, самичък го пресушава. Аз, пани Катерина, май отдавна не съм се напивал, а?
— Много отдавна! Но последния път…
— Не бой се, повече от това канче няма да пия! А, ето го, и турският игумен иде! — процеди той през зъби, като видя тъста си, че се навежда да влезе през вратата.
— Какво е това, дъще! — каза бащата, като сне калпак и пооправи пояса си, на който висеше сабя, украсена с чудесни камъни. — Слънцето е вече високо, а твоят обед не е готов.
— Готов е обедът, татко, сега ще го сложим! Извади гърнето с галушките! — каза пана Катерина на старата прислужница, която избърсваше дървените съдини. — Чакай, по-добре аз ще го извадя — добави Катерина, — а ти извикай момците!
Всички насядаха в кръг на пода; срещу иконите — пан бащата, от лявата му страна — пан Данило, от дясната — пана Катерина и десетимата най-верни юнаци със сини и жълти жупани.
— Не обичам тия галушки — рече пан бащата, като хапна малко и сложи лъжицата. — Нямат никакъв вкус.
„Зная, че на теб пт ти харесва еврейската юфка“ — помисли си пан Данило.
— Защо, тъсте — продължи високо той, — казваш, че галушките не са вкусни? Лошо приготвени ли са, или… Моята Катерина прави такива галушки, каквито и хетманът рядко може да яде. А да се гнуси човек от тях — не бива. Те са християнска гозба! Всички свети хора и Божи угодници са яли галушки.
Не продума бащата; млъкна и пан Данило.
Донесоха печено свинско със зеле и сливи.
— Не обичам свинско — каза бащата на Катерина, като отсипваше зеле с лъжицата.
— А защо да се не обича свинското? — рече Данило. — Само турците и евреите не ядат свинско!
Още по-сурово се намръщи бащата.
Само малко каша с мляко похапна старият баща и вместо водка пи някаква черна вода от шишенцето, което извади от пазвата си.
Като се наобядваха, Данило заспа юнашки сън и чак привечер се събуди. Седна и почна да пише писма до казашката войска, а пана Катерина седна върху леглото на печката и почна да люлее с крак люлката. Седи пан Данило, гледа с лявото око това, което пише, а с дясното — в прозорчето. А през прозорчето блестят надалеч хълмовете и Днепър. Отвъд Днепър синеят гори. Мярка се отгоре проясненото нощно небе. Ала не на далечното небе и не на сините гори се любува пан Данило. Той гледа издадения нос на брега, върху който се чернее старият замък. Стори му се, че в замъка светна едно тясно прозорче. Но всичко е тихо. Сигурно тъй му се е сторило. Чува се само как долу глухо шуми Днепър и от три страни един след друг отекват ударите на пробудените за миг вълни. Той не се бунтува. Той като старец мърмори и се сърди; всичко му се е отщяло; всичко наоколо се е променило; тихо враждува той с крайбрежните височини, с горите и поляните и отнася жалбата си срещу тях в Черното море.