Магьосникът почна да се разхожда около масата, знаците по стената взеха бързо да се сменят, а прилепите по-бързо захвърчаха надолу-нагоре, назад-напред. Синята светлина ставаше все по-бледа и сякаш съвсем угасна. И стаята сега се озари с тънка розова светлина. Сякаш с тих звън разливаше чудноватата светлина по всички ъгли и изведнъж се изгуби и настана мрак. Чуваше се само шум, като че вятър повява в тих вечерен час, върти се по водното огледало и привежда още по-ниско към водата сребърните върби. И струва му се на пан Данило, че в стаята свети месецът, движат се звезди, смътно се мярка тъмносиньото небе и хладината на нощния въздух облъхна дори лицето му. И струва му се на пан Данило (той попипа мустаците си, за да се увери, че не спи), че сега вече в стаята не е небето, а неговата собствена спалня, по стените висят неговите татарски и турски саби, околовръст по стените лавици, на лавиците — съдове и прибори, на масата — хляб и сол, виси люлката… но вместо икони гледат страшни лица, на леглото върху печката… Ала сгъстилата се мъгла закри всичко и пак стана тъмно, и пак с чуден звън се озари цялата стая от розова светлина, и пак магьосникът стоеше неподвижен с чудноватата си чалма. Звуците станаха по-силни и по-плътни, прозрачната розова светлина ставаше по-ярка и нещо бяло като облак се полюляваше сред стаята и струва му се на пан Данило, че тоя облак не е облак, че там е изправена жена, само че от какво е тя: от въздух ли е изтъкана? Защо стои, а не досяга земята, не се опира на нищо и през нея минава розовата светлина и личат знаците по стената? Ето, тя помръдна някак прозрачната си глава: нейните бледосини очи тихо блестят, косите й се вият и падат на раменете като светлосива мъгла, устните й са бледоалени — както през бяло прозрачно утринно небе се разлива едва забележимата алена светлина на зората, веждите й слабо тъмнеят… Ах, това е Катерина! Сега Данило усети, че цялата му снага е окована; опита се да проговори, но устните му мърдаха беззвучно.
Магьосникът стоеше неподвижно на мястото си.
— Де беше? — попита той и оная, която стоеше изправена пред него, затрепера.
— О, защо ме извика ти? — простена тихо тя. — Толкова ми беше радостно. Аз бях на онова място, дето се родих и дето преживях петнайсет години. О, колко е хубаво там! Колко зелена и дъхава е ливадата, дето играех в детинските си години; и полските цветчета са същите, и нашата селска къща, и зеленчуковата ни градина! О, как ме прегърна моята добра майка! Каква обич грееше в очите й. Тя ме милваше, целуваше ме по устата и бузите, разчесваше с гъст гребен русата ми коса. Татко! — сега тя впи в магьосника своите светли очи. — Защо закла майка ми?
Страшно се закани с пръст магьосникът.
— Мигар съм ти искал да приказваш за това! — и въздушната красавица затрепера. — Де е сега твоята господарка?
— Моята господарка Катерина заспа и аз се зарадвах от това, изхвръкнах и полетях. Отдавна исках да видя майка си. Изведнъж се превърнах на петнайсетгодишна, станах съвсем лека като птица. Защо ме извика ти?
— Помниш ли всичко, което ти казах вчера? — попита магьосникът толкова тихо, че едва можеше да се чуе.
— Помня, помня; но какво не бих дала, само за да го забравя. Клетата Катерина! Тя не знае толкова неща, които знае нейната душа!
„Това е душата на Катерина“ — помисли пан Данило; но все още не смееше да помръдне.
— Покай се, татко! Не е ли страшно, че след всяко твое убийство мъртъвците излизат от гробовете си?
— Ти пак за същото! — прекъсна я страшно магьосникът. — Аз държа на своето, аз ще те накарам да сториш, каквото искам. Катерина ще ме залюби!…
— О, ти си чудовище, а не мой баща! — простена тя. — Не, няма да стане както искаш ти! Наистина с нечисти магии ти придоби власт да извикваш душата и да я мъчиш; но само Бог може да я накара да върши това, което той иска. Не, никога, докато аз стоя в нейното тяло, Катерина няма да се реши на богопротивно нещо. Татко, наближава Страшният съд. Дори и да не беше мой баща, и тогаз ти не би ме принудил да изменя на моя обичен и верен мъж. Дори мъжът ми да не ми е верен и мил, и тогаз пак не бих му изменила, защото Бог не обича клетвопрестъпните и неверни души.
Сега тя вдигна светлите си очи към прозорчето, срещу което стоеше пан Данило, и застана неподвижно…
— Къде гледаш? Кого виждаш там? — развика се магьосникът; въздушната Катерина затрепера.
Но пан Данило беше вече на земята и се измъкваше със своя верен Стецко към своите хълмове. „Страшно, страшно!“ — каза той на себе си, като почувства в казашкото си сърце някаква боязливост, и скоро мина през своя двор, дето все така здравата спяха казаците — без един, който беше на пост и пушеше лула.