Цялото небе бе осеяно със звезди.
V
— Колко хубаво направи, че ме събуди! — каза Катерина, като търкаше очи с извезания ръкав на ризата си и оглеждаше от глава до пети изправения пред нея съпруг. — Какъв страшен сън ми се присъни! Колко тежко дишаха гърдите ми! Уф! Струваше ми се, че умирам…
— Какъв сън, не е ли този? — и Бурулбаш почна да разказва на жена си всичко, което бе видял.
— Как узна това, съпруже мой? — попита изумена Катерина. — Но не, много неща от това, което ми разправяш, аз не зная. Не, на мен ми се присъни, че баща ми е убил майка ми; нито мъртъвци, нищо такова не видях насън. Не, Данило, ти не разказваш същото. Ах, колко е страшен баща ми!
— Съвсем не е чудно, че много неща не си видяла. Ти не знаеш и десетата част от онова, което знае твоята душа. Знаеш ли, че баща ти е антихрист? Още миналата година, когато се готвех за бой срещу кримците заедно с поляците (тогава аз още бях на страната на тоя неверен народ), разправяше ми игуменът на Братския манастир — а той, жено, е свят човек, — че антихристът има власт да извиква душата на всеки човек. А когато човек заспи, душата се разхожда по своя воля и хвърчи заедно с архангелите около божията стая. Когато за пръв път видях баща ти, аз не съзрях истинското му лице. Ако знаех, че имаш такъв баща, не бих се оженил за тебе; бих те зарязал и не бих поел върху себе си греха да се сродявам с антихристово племе.
— Данило! — каза Катерина, като закри лицето си с ръце и зарида. — Виновна ли съм аз за нещо пред теб? Измених ли ти, любими мой? С какво съм навлякла гнева ти? Невярно ли съм ти служила? Казала ли съм ти противна дума, когато ти се връщаше пийнал от юнашките гуляи? Не ти ли родих черновежд син?…
— Не плачи, Катерин, сега аз те познавам и за нищо на света няма да те оставя. Всички грехове са струпани върху баща ти.
— Не, не го наричай мой баща! Той не ми е баща. Бог е свидетел, аз се отричам от него, отричам се от баща си! Той е антихрист, богоотстъпник! Ако загива, ако потъва, няма да му подам ръка да го спася. Ако съхне от потайна билка, няма да му дам вода да пие. Ти си за мен мой баща!
VI
В дълбокия зимник на пан Данило, заключен с три ключа седи магьосникът окован в железни вериги; а оттатък, над Днепър, гори неговият дяволски замък и алени като кръв вълни пляскат и се трупат около старинните стени. Не за магьосничество и не за богопротивни дела е затворен в дълбокото подземие магьосникът. За тях Бог ще го съди. Той седи тук за тайно предателство, за спогодба с враговете на православната руска земя — да продаде на католиците украинския народ и да изгори християнските черкви. Мрачен е магьосникът, мисъл черна като нощ е заседнала в главата му. Един само ден му остава да живее, утре трябва да се прощава със света. Утре го чака смъртното наказание. Не съвсем лека смърт го очаква: милост би било, ако го сварят жив в котел или му одерат грешната кожа. Мрачен е магьосникът, оборил е глава. Може би пред смъртния си час той се кае вече, само че не са такива греховете му, за да получи опрощение от Бога. Горе пред него е тесен прозорец с решетка от железни пръчки. Раздрънкал окови, той се приближава до прозореца — да види дали не ще мине дъщеря му. Тя е кротка като гълъбица, не е злопаметна, дали не ще се смили над баща си… Но няма никой. Вие се път там долу, никой няма да мине по него. Още по-долу се е прострял Днепър, не иска да знае за никого, вилнее и тъжно е на затворника да слуша неговия еднозвучен шум.
Ето, някой се показа на пътя: казак!… И затворникът тежко въздъхна. Отново всичко е пусто. Ето, някой слиза в далечината… Развява се зелена старинна дреха… Блести на главата златна шапчица… Тя е! Той още повече се приближи до прозореца. Ето, тя е вече наблизо…
— Катерина! Дъще! Съжали се, бъди милостива!…
Тя е няма, тя не иска да чува, тя не ще и да погледне към затвора и вече отмина, и вече се скри. Пусто е в целия свят. Тъжно шуми Днепър. Скръб изпълва сърцето. Но позната ли е тая скръб на магьосника?
Денят преваля. Слънцето вече залезе. Няма го и него. Вечер е, хладно, някъде мучи вол, отнякъде идат звуци, сигурно хората се връщат от работа и се веселят, по Днепър се мярка лодка… Кой се сеща за затворника? На небето блесна сребърен сърп. Ето, някой иде по пътя от насрещната страна. Мъчно е да се познае в тъмното. Катерина се връща.
— Дъще! В името на Христа! И свирепите вълчета, дъще, не ще разкъсват майка си, дъще, поне погледни престъпния си баща!