Тя не чува и върви.
— Дъще, заради клетата си майка!
Тя се спря.
— Ела да чуеш последната ми дума!
— Защо ме викаш, богоотстъпнико? Не ме наричай дъщеря! Между нас няма никакво родство. Какво искаш от мен заради клетата ми майка?
— Катерино, близък е краят ми, зная; твоят мъж иска да ме върже за опашката на кобила и да ме пусне из полето, а може би ще измисли още по-страшна смърт…
— Та мигар в света има наказание, равно на твоите грехове? Чакай го, никой няма да моли за теб.
— Катерино, аз не се боя от наказанието, а от мъките на оня свят… Ти си невинна, Катерино, в рая твоята душа ще хвърчи около Бога, а душата на твоя богоотстъпник баща ще гори във вечен огън и тоя огън никога няма да угасне, все по-силно ще се разгаря той, никой не ще отрони над него капчица роса, нито вятър ще лъхне…
— Аз нямам власт да намаля това наказание — каза Катерина и се извърна.
— Катерино, почакай, само една дума! Ти можеш да спасиш душата ми. Ти не знаеш още колко добър и милосърден е Бог. Чувала ли си за апостол Павел какъв грешен човек е бил, но после се покаял и станал светец.
— Какво мога да сторя, за да спася душата ти? — каза Катерина. — Аз ли, слабата жена, ще измисля това?
— Ако мога да изляза оттук, бих се отрекъл от всичко. Ще се покая: ще отида в пещера, ще облека груба власеница, ден и нощ ще се моля Богу. Не само блажно, дори риба няма да туря в уста! Няма да си постилам нищо за спане! И непрекъснато ще се моля, непрекъснато ще се моля! И ако Божието милосърдие не снеме от мен поне стотна част от греховете ми, до шия ще се заровя в земята или ще се вградя в каменна стена; нито ще ям, нито ще пия и ще умра и целия си имот ще дам на монасите, за да отслужват четиридесет дни и четирийсет нощи панихида за мен.
Замисли се Катерина.
— И да ти отворя, не мога да разкова веригите ти.
— Аз не се страхувам от веригите — рече той. — Казваш, че те са оковали ръцете и нозете ми? Не, аз пуснах мъгла пред очите им и вместо ръце протегнах сухо дърво. Ето, виж ме, сега нямам никаква верига! — каза той, като пристъпи в средата. — Аз не бих се страхувал и от тия стени и бих минал през тях, но твоят мъж не знае какви са тия стени. Тях ги е строил свет отшелник и никаква нечиста сила не може да изведе оттук затворника, ако не отключи със същия ключ, с който светецът е заключвал своята килия. Такава килия ще си направя и аз, нечуваният грешник, щом изляза на свобода.
— Слушай, аз ще те пусна, но ако ме лъжеш? — каза Катерина като се изправи пред вратата. — И вместо да се покаеш, станеш пак брат на дявола?
— Не, Катерино, мен малко още ми остава да живея. И без смъртното наказание моят край е близък. Нима ти мислиш, че сам ще се предам на вечна мъка?
Ключалките щракнаха.
— Прощавай! Милосърдният Бог да те пази, дете мое! — рече магьосникът, като я целуна.
— Не ме досягай, нечуван грешнико, махай се по-скоро!… — каза Катерина. Но него вече го нямаше.
— Аз го пуснах — каза уплашено тя и огледа с безумен поглед стените. — Какво ще отговоря сега на мъжа си? Загубена съм. Остава ми да вляза жива в гроба! — и като зарида, почти падна на пъна, дето седеше затворникът. — Но аз спасих една душа — каза тихо тя, — извърших богоугодно дело. Но мъжът ми… за пръв път го излъгах. О, колко страшно, колко мъчно ще ми бъде да му отговоря наистина. Някой иде! Той е! Мъжът ми! — извика отчаяно тя и падна в безсъзнание на земята.
VII
— Аз съм, дъще моя! Аз съм, сърчице мое! — чу Катерина, когато се опомни и видя пред себе си старата прислужница. Наведена, селянката сякаш шепнеше нещо и като протягаше над нея сухата си ръка, пръскаше я със студена вода.
— Де съм? — каза Катерина, като се надигна и се огледа. — Пред мен шуми Днепър, зад мен са хълмовете… де си ме завела ти, бабо?
— Не съм те завела, а те изведох: изнесох те на ръце от задушното подземие. Заключих с ключа, за да не те сполети нещо от пан Данило.
— Де е ключът? — попита Катерина, като погледна на колана си. — Не го виждам.
— Отвърза го мъжът ти, за да иде да види магьосника, дете мое.
— Да го види ли?… Бабо, аз съм загубена! — извика Катерина.
— Бог да ни пази от такова нещо, дете мое! Мълчи само, господарко моя, и никой нищо няма да узнае!
— Той избягал, проклетият антихрист! Чу ли, Катерина, той избягал! — каза пан Данило, като се приближи до жена си.
От очите му изскачаха искри. Сабята звънтеше и се мяташе на едната му страна. Като покойница пребледня съпругата.
— Да не го е пуснал някой, обични съпруже? — промълви трепереща тя.
— Пуснал го е, право казваш: но го е пуснал дяволът. Гледай, вместо него в желязото дърво заковано. Защо бог е наредил дяволът да не се страхува от казашките лапи! Но ако за миг само подобна мисъл се е мярнала в главата на някой от моите казаци и аз узная това… не бих могъл да му измисля достатъчно тежка смърт!