Едва когато пламъците затихнаха – толкова бързо, накрая като изгасване на самотна свещ – и не остана нищо, което да държи, нищо, освен пепел, Даниил отпусна ръце отстрани до тялото си.
Във всичките си най–безумни фантазии как ще се върне и ще посети отново миналите си животи, Лус нито веднъж не си беше представяла това: собствената си смърт. Реалността беше по–ужасна от всичко, което и най–мрачните й кошмари можеха да създадат. Тя стоеше в студения сняг, парализирана от видението, тялото й беше лишено от способността да се движи.
Даниил се отдръпна със залитане назад от овъглената маса ма снега и заплака. Сълзите, които струяха по бузите му, проправяха чисти следи сред черните сажди, които бяха всичко, останало от нея. Лицето му се разкриви. Ръцете му трепереха. На Лус те й се струваха голи, големи и празни, сякаш – макар че мисълта я изпълни със странна ревност – мястото на ръцете му беше около талията на Лушка, в косата й, обгръщащи бузите й. Какво, за бога, да сториш с ръцете си, когато едничкото, което искаха да държат, внезапно и ужасно си отидеше? Цяло едно момиче, цял един живот... го нямаше вече.
Болката, изписана върху лицето му, сграбчи сърцето на Лус и го стисна, изцеждайки я напълно. Въпреки цялата болка и объркване, които тя чувстваше, неговата агония бе по–ужасна.
Така се чувстваше той през всеки живот.
При всяка смърт.
Отново и отново, и отново.
Лус беше грешила, въобразявайки си, че Даниел е себичен. Въпросът не беше, че него не го е грижа. А че го бе грижа толкова много, че това го съсипваше. Все още й беше омразно, но внезапно проумя горчивината му, задръжките му относно всичко. Съвсем възможно беше Майлс да я обича, но неговата обич изобщо не беше като тази на Даниел.
Никога не можеше да бъде.
– Даниел! – изплака тя и излезе от сенките, затичвайки се към него.
Искаше да отвърне на всички целувки и прегръдки, с които току–що го бе видяла да обсипва миналото й превъплъщение. Знаеше, че е погрешно, че всичко е погрешно.
Очите на Даниил се разшириха. Изражение на безумен ужас премина по лицето му.
– Какво е това? – попита той бавно. Обвинително. Сякаш не беше видял току–що своята Лушка да умира. Сякаш това, че Лус беше там, бе по–ужасно, отколкото да гледа как Лушка умира. Той вдигна ръка, почерняла от пепел, и посочи към нея: – Какво става?
Беше истинска агония да го принуждава да я гледа така. Тя спря като закована и примигна, за да прогони една сълза.
– Отговори му – каза някой, глас от сенките. – Как попадна тук?
Лус би разпознала надменния глас навсякъде. Не й беше нужно да види как Кам излиза от входа на бомбоубежището.
С тихо щракване и шумолене като от развяване на огромно знаме, той разпери големите си криле. Те се разпростряха зад него, придавайки му още по–внушителен и заплашителен вид от обикновено. Лус не се сдържа и се втренчи. Крилете хвърляха златист отблясък върху тъмната улица.
Лус присви очи, опитвайки се да осмисли гледката пред себе си. Имаше още от тях, още фигури, спотайващи се в сенките. Сега всичките пристъпиха напред.
Габ. Роланд. Моли. Ариана.
Всички бяха там. Всички – със силно извити напред криле. Блещукащо море от златно и сребърно, ослепително ярко на тъмната улица. Изглеждаха напрегнати. Връхчетата на крилете им потрепваха, сякаш готови да се хвърлят в битка.
Поне веднъж Лус не се почувства изплашена от блясъка на крилете им или тежестта на погледите им. Почувства се отвратена.
– Всички ли го гледате всеки път? – попита тя.
– Лушка – каза Габ с равен тон. – Просто ни кажи какво стана.
А после се появи Даниил, който я беше хванал здраво за раменете. И я разтърсваше.
– Лушка!
– Не съм Лушка! – изкрещя Лус, като се отскубна от него и се дръпна пет–шест крачки назад.
Беше ужасена. Как можеха да се примиряват? Как можеха всички просто да си седят спокойно и да я гледат как умира?
Всичко това беше прекалено. Не беше готова да види това.
– Защо ме гледате така? – попита Даниил.
– Тя не е тази, за която я мислиш, Даниил – каза Габ. – Лушка е мъртва. Това е... това е...
– Какво е тя? – попита Даниил. – Как така стои тук? Когато...