Лус отвори уста, но не искаше да чува как гласът й изневерява. Невъзможно беше да си представи живот без Даниел. Но същото беше и да се върне в настоящия си живот и да се опита да бъде с Даниел, и това да я убие завинаги. Толкова упорито се беше опитала да открие как да развали това проклятие, но отговорът все още й убягваше. Може би това беше начинът. Звучеше ужасно, но ако се върнеше към живота си и не познаваше Даниел, нямаше да тъгува за него. И той също нямаше да тъгува за нея. Може би това щеше да е по–добре. И за двамата.
Но не. Те бяха сродни души. А Даниел донесе в живота й нещо повече, не само любовта си. Ариана, Роланд и Габ. Дори Кам. Именно заради всички тях тя беше придобила познание за себе си – какво искаше, какво – не; как да защити себе си. Беше израсла и беше станала по–добър човек. Без Даниел никога нямаше да отиде в „Шорлайн“, никога нямаше да открие истинските приятели, в каквито се бяха превърнали за нея Шелби и Майлс. Дали щеше дори да постъпи в „Меч и Кръст“? Къде, за бога, щеше да се намира? Коя щеше да бъде?
Можеше ли един ден да е щастлива без него? Да се влюби в някой друг? Беше й непоносимо да мисли за това. Животът без Даниел й се струваше безцветен и мрачен – с изключение на едно ярко петно, около което мислите й се въртяха непрекъснато:
Какво, ако не се наложеше да го наранява никога повече?
– Да кажем, че искам да помисля за това. – Лус едва успя да прошепне думите. – Само да го обмисля. Как изобщо действа?
Бил се пресегна зад гърба си и бавно измъкна нещо дълго и сребристо от дълъг черен колчан на гърба си. Лус изобщо не го беше забелязала преди. Бил протегна матова сребриста стрела с плосък връх, която тя разпозна незабавно.
После той се усмихна:
– Някога виждала ли си звездна стрела?
Погрешни напътствия
Йерусалим, Израел, 27 Иисан 2760 г.
– Значи всъщност не си чак толкова лош тип? – обърна се Шелби към Даниел.
Седяха на тучния бряг край старото речно корито в Йерусалим, наблюдавайки хоризонта, където пътищата на двамата паднали ангели току–що се бяха разделили. Едва доловима светлина със златист оттенък висеше в небето, където преди това беше Кам, а въздухът започваше да мирише леко на развалени яйца.
– Разбира се, че не съм. – Даниел топна ръка в хладката вода. Още усещаше крилете и душата си сгорещени от това, че беше гледал как Кам прави избора си. Колко просто бе изглеждало това за него. Колко лесно и колко бързо.
И всичко – заради едно разбито сърце.
– Просто въпросът е, че когато Лус научи, че двамата с Кам сте сключили онова примирие, беше съкрушена. Никой от нас не можеше да го разбере. – Шелби погледна Майлс за потвърждение. – Нали?
– Помислихме си, че криеш нещо от нея. – Майлс свали бейзболната си шапка и разтърка главата си. – Всичко, което знаехме за Кам, беше че се предполага да е олицетворение на чистото зло.
Шелби изкриви пръстите си, за да наподоби хищни нокти.
– Непрекъснато съскащ и злобен, и всички подобни неща.
– Малко души са чисто олицетворение на каквото и да било – каза Даниел, – било в Рая, в Ада, или на земята. – Той се извърна, като се загледа високо в небето на изток за някаква следа от сребристия прах, който Дани трябваше да е оставил, когато разпери криле и отлетя. Нямаше нищо.
– Съжалявам – каза Шелби, – но е толкова странно да си ви представям като братя.
– В някакъв момент всички бяхме едно семейство.
– Да, но, кажи–речи, преди цяла вечност.
– Мислиш, че само защото едно нещо е стояло по даден начин в продължение на няколко хиляди години, то е утвърдено за цяла вечност. – Даниел поклати глава. – Всичко е в постоянно състояние на промяна. Бях с Кам в Зората на Времето и ще го изпратя до Края на Времето.
Веждите на Шелби невярващо се изстреляха нагоре:
– Мислиш, че Кам ще се опомни и ще се върне отново? Един вид, ще види пак светлата страна?
Даниел понечи да се изправи:
– Нищо не остава същото завинаги.
– А любовта ти с Лус? – попита Майлс.
Това накара Даниел да застине на място:
– Това също се променя. Тя ще бъде различна след това преживяване. Само се надявам... – Даниел сведе поглед към Майлс, който още седеше на брега, и осъзна, че не го мрази. По свой, безразсъдно глупашки начин, Нефилимите се бяха опитвали да помогнат.
За пръв път Даниел можеше да каже искрено, че вече не се нуждае от помощ; пътем беше получил от предишните си превъплъщения цялата помощ, от която имаше нужда. Сега, най–сетне, беше готов да настигне Лус.