Защо още стоеше тук?
– Време е вие двамата да си вървите у дома – каза той, като помогна на Шелби, а после и на Майлс да се изправят на крака.
– Не – каза Шелби, като посегна към Майлс, който стисна ръката й. – Сключихме споразумение. Няма да се върнем, докато не се уверим, че тя е...
– Няма да отнеме много време – каза Даниел. – Мисля, че знам къде да я намеря и това не е място, където вие двамата може да отидете.
– Хайде, Шел. – Майлс вече отделяше сянката, хвърляна от маслиновото дърво недалече от брега на реката. Тя се разплиска и се завихри в ръцете му и за миг изглеждаше неподатлива, като грънчарска глина, която всеки момент ще падне от колелото. Но после Майлс я обузда, като я завъртя и я оформи във впечатляващо просторен черен портал. Леко натисна Вестителя и го отвори, като направи знак на Шелби да пристъпи първа.
– Започваш да ставаш добър в това. – Даниел си беше придърпал собствен Вестител, призовавайки го от сянката на собственото си тяло. Той потрепери под него.
Тъй като не бяха попаднали тук чрез собствените си минали преживявания, на Нефилимите щеше да им се наложи да прескачат от един Вестител на друг, като в игра на прескочи кобила, за да се върнат в собственото си време. Щеше да бъде трудно и Даниел не им завиждаше за пътуването, но определено им завиждаше, защото си отиваха у дома.
– Даниел. – Шелби подаде глава от Вестителя. Тялото й изглеждаше разкривено и неясно през сенките. – Късмет.
Тя помаха, а после Майлс също помаха и двамата пристъпиха заедно. Сянката се затвори, рухвайки в мъничка точица, точно преди да изчезне.
Даниел не видя това да се случва. Той вече си беше отишъл.
* * *
В тялото му се впи студен вятър.
Той се устреми през него, така бързо, както не беше пътувал никога преди, завръщайки се към място и време, където никога не беше мислил, че ще се върне.
– Хей – обади се един глас. Беше дрезгав и рязък и сякаш прозвуча точно до Даниел. – Забави малко темпото, а?
Даниел рязко се отдръпна от звука.
– Кой си ти? – изкрещя в непрогледната тъмнина. – Разкрий се.
Когато нищо не се появи пред него, Даниел разпери пърхащите си бели криле – колкото за да предизвика натрапника в своя Вестител, толкова и за да му помогне да забави скоростта. Те осветиха Вестителя със сиянието си и Даниел почувства как напрежението в тялото му леко отслабва.
Напълно разперени, крилете му обхванаха цялата ширина на тунела. Тесните им връхчета бяха най–чувствителни на допир; когато опряха съвсем леко във влажните стени на Вестителя, Даниел усети прилошаване и чувство за клаустрофобия.
В тъмнината пред него бавно се показа една фигура.
Първо, крилете: твърде малки, и тънки като паяжина. После тялото стана по–наситено на цвят, точно колкото Даниел да успее да види дребен, блед ангел, застанал в неговия Вестител. Даниел не го познаваше. Чертите на ангела бяха меки и невинно изглеждащи, като на бебе. В тесния тунел фината му руса коса падаше върху сребристите му очи, развявана от вятъра, който вдигаха крилете на Даниел всеки път, щом започнеха да пулсират. Изглеждаше много млад, но, разбира се, беше точно толкова стар, колкото и всеки от тях.
– Кой си ти? – попита отново Даниел. – Как влезе тук? От Съдниците ли си?– Да. – Въпреки невинната му, детинска външност, гласът на ангела беше дрезгав и дълбок. Той посегна за миг зад гърба си и Даниел си помисли, че може би крие там нещо – навярно някой от капаните, с които принадлежащите към неговия вид улавяха жертвите си, – но ангелът просто се обърна така, че да се види белегът на тила му. Седмовърхият отличителен знак на Съдниците. – От Съдниците съм. – Дълбокият му глас беше груб и накъсан. – Бих искал да говоря с теб.
Даниел скръцна със зъби. Съдниците сигурно знаеха, че той не храни уважение към тях или към задълженията им, изискващи да се бъркат в чужди дела. Но нямаше значение колко ненавиждаше надутото им държание и вечния им стремеж да избутат падналите настрани: въпреки това трябваше да зачете исканията им. Нещо в този му се струваше странно, но кой друг, освен член на съвета на Съдниците можеше да намери начин да влезе в неговия Вестител?
– Бързам.
Ангелът кимна, сякаш вече знаеше това.
– Лусинда ли търсиш?
– Да – изрече Даниел на един дъх. – Нямам... нямам нужда от помощ.
– Имаш. – Ангелът кимна. – Пропусна си изхода – той посочи надолу, към мястото във вертикалния тунел, откъдето Даниел току–що беше дошъл. – Точно ей там, обратно.
– Не.
– Да. – Ангелът се усмихна, разкривайки ред дребни, неравни зъби. – Ние чакаме и наблюдаваме. Виждаме кой пътува чрез Вестител и къде отива.