– Не знаех, че контролирането на Вестителите попада под юрисдикцията на Съдниците.
– Има много неща, които не знаеш. Уловихме следа от преминаването й. Досега сигурно вече е изминала доста път. Трябва да тръгнеш след нея.
Даниел се вцепени. Съдниците бяха единствените ангели, на които се позволяваше да виждат между Вестителите. Възможно беше някой от Съдниците да е видял пътуванията на Лус.
– Защо ще искаш да ми помогнеш да я намеря?
– О, Даниел. – Ангелът се намръщи. – Лусинда е част от съдбата ти. Искаме да я намериш. Искаме да бъдеш верен на природата си...
– А после да взема страната на Небесата – изръмжа Даниел.
– Едно по едно. – Ангелът прибра криле отстрани до тялото си и се устреми през тунела. – Ако искаш да я настигнеш – изтътна плътният му глас, – аз съм тук, за да ти покажа пътя. Знам къде са свързващите точки. Мога да отворя портал между тъканта на миналите времена. – После, със слаб глас: – Без никакви условия.
Даниел беше объркан. Съдниците го дразнеха още от Войната в Небесата, но поне мотивите им бяха прозрачни. Искаха той да вземе страната на Небесата. Това беше. Предполагаше, че беше редно да го отведат при Лус, ако можеха.
Може би ангелът беше прав. Едно по едно. Интересуваше го единствено Лус.
Той прибра криле отстрани до тялото си, както беше направил ангелът, и почувства как тялото му се движи през тъмнината. Когато стигна до ангела, спря.
Ангелът посочи:
– Лусинда прекрачи оттам.
Пътят на сенките беше тесен и перпендикулярен на пътеката, по която се движеше Даниел. Не изглеждаше по–правилен или погрешен от посоката, в която Даниел се беше отправил преди.
– Ако това свърши работа – каза той, – ще ти бъда длъжник. Ако ли не, ще те открия и заловя.
Ангелът не каза нищо.
Затова Даниел скочи, преди да погледне, чувствайки как мокър вятър близна крилете му, как някакво течение отново го подхвана и го понесе с бясна скорост, и чу – някъде далече зад гърба си – едва доловим изблик на смях.
С
мъртоносното кълбо
Мемфис, Египет, Перет – „Сезонът на сеитбата“ (Есента, приблизително 3100 г. пр. Хр.)
– Ей, ти там – изрева един глас, докато Лус прекосяваше прага на Вестителя. – Искам си виното. На поднос. И доведи кучетата ми. Не – лъвовете ми. Не – и двете.
Беше пристъпила в огромна бяла стая с алабастрови стени и дебели колони, които поддържаха висок таван. Във въздуха се носеше слаб мирис на печено месо.
Помещението беше празно, ако не се броеше висока платформа в далечния край, която бе обвита в кожа от антилопа. Върху нея беше поставен величествен трон, издялан от мрамор, подплатен с меки изумруденозелени възглавнички и с облегалка, украсена с декоративен герб от преплитащи се бивни от слонова кост.
Мъжът на трона – с очертаните си с антимон очи, голи мускулести гърди, облечени в злато зъби, с пръсти, окичени с пръстени и с подредена във висока прическа абаносово черна коса – говореше на нея. Беше се извърнал от един облечен в синя роба писар с тънки устни, който държеше папирусов свитък, и сега двамата мъже се втренчиха в Лус.
Тя прочисти гърло.
– Да, фараоне – изсъска Бил в ухото й. – Просто кажи: „Да, фараоне“.
– Да, фараоне! – извика Лус през безкрайната стая.
– Добре – каза Бил. – Сега се омитай!
Промъквайки се заднешком през обвит в сенки вход, Лус се намери във вътрешен двор, заобикалящ неподвижно езеро. Въздухът беше прохладен, но слънцето напичаше жестоко, изгаряйки редиците от саксии с лотоси, подредени от двете страни на алеята. Вътрешният двор беше огромен, но – странно – беше изцяло на разположение на Лус и Бил.
– Има нещо странно в това място, нали? – Лус се придържаше плътно към стените. – Фараонът дори не изглеждаше разтревожен, когато ме видя да се появявам от нищото.
– Той е твърде важен, за да си прави труда наистина да забелязва хората. Видя движение с периферното си зрение и реши, че това е някой, когото може да командва. Това е всичко. То обяснява също и защо не изглеждаше смутен от факта, че носиш китайски бойни доспехи от две хиляди години напред в бъдещето – каза Бил, като щракна с каменните си пръсти. Посочи една обвита в сенки ниша в ъгъла на вътрешния двор. – Не мърдай оттам, а аз ще се върна с нещо малко по – a la mode7, което да облечеш.
Преди Лус да успее да свали тежките доспехи на императора от династията Шан, Бил се върна с проста бяла египетска рокля, висяща от раменете. Помогна на Лус да смъкне кожените си доспехи и нахлузи роклята през главата й. Тя се спускаше над едното рамо, завързваше се около талията и се скосяваше в тясна пола, свършвайки няколко сантиметра над глезените й.