– Не забравяш ли нещо? – попита Бил със странно напрегнат тон.
– О. – Лус посегна отново в доспехите на император Шан за звездната стрела с тъп връх, пъхната вътре. Когато я измъкна, й се стори много по–тежка, отколкото знаеше, че е в действителност.
– Не докосвай върха! – каза Бил бързо, като обви връхчето в плат и го стегна. – Не още.
– Мислех, че може да навреди само на ангелите. – Тя наклони глава, спомняйки си битката срещу Прокудениците, спомняйки си как стрелата отскочи от ръката на Кали, без да остави дори драскотина, спомняйки си как Даниел й каза да стои далече от обсега на стрелите.
– Който и да ти е казал това, не ти е разкрил цялата истина – каза Бил. – Тя поразява само безсмъртни. Има една част от теб, която е безсмъртна – прокълнатата част, душата ти. Това е онази част, която ще убиеш тук, помниш ли? За да може твоята смъртна същност, Лусинда Прайс, да продължи нататък и да води нормален живот.
– Ако убия душата си – каза Лус, като прибра звездната стрела на сигурно място под новата си рокля. Дори през грубата тъкан тя беше топла на допир. – Все още не съм решила...
– Мислех, че сме се разбрали. – Бил преглътна. – Звездните стрели са много ценни. Нямаше да ти я дам, освен ако...
– Нека просто да намерим Лейла.
Не само зловещата тишина на двореца беше смущаваща – нещо между Лус и Бил изглеждаше странно. От мига, в който й беше дал сребърната стрела, всеки от тях беше нервен в близост до другия.
Бил си пое дълбоко и хрипливо дъх.
– Добре. Древен Египет. Това е ранно–династическият период в столицата Мемфис. В момента сме доста далече назад във времето, около пет хиляди години преди Лус Прайс да удостои света с великолепното си присъствие.
Лус завъртя очи:
– Къде е миналото ми превъплъщение?
– Защо ли изобщо си давам зор с тези уроци по история? – обърна се Бил към въображаема публика. – Всичко, което тя винаги иска да знае, е къде е предишното й превъплъщение. Такава егоцентричка е. Направо отвратително.
Лус скръсти ръце.
– Мисля си, че ако смяташ да убиеш душата си, ще е по–добре да приключиш с това, преди да имаш шанс да размислиш.
– Значи вече реши? – Бил звучеше малко задъхан. – О, хайде, Лус. Това е последното ни изпълнение заедно. Предполагах, че ще искаш да узнаеш подробностите, просто заради старите времена? Животът ти тук наистина е бил един от най–романтичните досега. – Той се настани на рамото й, сякаш се готвеше да разказва история. – Ти си робиня на име Лейла. Защитена, самотна – никога не е пристъпвала отвъд стените на двореца. Докато, един ден, пристига прекрасният нов командир на армията – познай кой?
Бил започна да кръжи до нея, когато Лус остави доспехите на купчина в нишата и тръгна бавно покрай езерото.
– Ти и зашеметяващият Донкор – нека просто го наричаме Дон – се влюбвате, и всичко е прекрасно, с изключение на един–единствен жесток факт от реалността: Дон е сгоден за злобната и проклета дъщеря на фараона – Осет. Е, не е ли наистина драматично?
Лус въздъхна. Вечно имаше някакво усложнение. Още една причина да сложи край на всичко това. Даниел не биваше да е прикован към някакво земно тяло, заплитайки се в безполезни драми с простосмъртни жени, само за да може да бъде с Лус. Не беше честно към него. Даниел бе страдал твърде дълго. Може би тя наистина щеше да сложи край на това. Можеше да намери Лейла и да се съедини с тялото й. После Бил щеше да й каже как да убие прокълната си душа и тя щеше да дари свободата на Даниел.
Беше крачила из продълговатия вътрешен двор, потънала в размишления. Когато зави зад онази част от пътеката, която беше най–близо до езерото, нечии пръсти стиснаха здраво китката й.
– Хванах те! – Момичето, което бе сграбчило Лус, беше стройно и мускулесто, със страстни, драматични черти на лицето под пластове грим. Ушите й бяха пробити и окичени с поне десет златни халки, а от врата й висеше тежък златен медальон, украсен с многобройни скъпоценни камъни.
Дъщерята на фараона.
– Аз... – поде Лус.
– Не смей да изричаш и дума! – излая Осет. – Звукът на жалкия ти глас е като стържене на пемза по тъпанчетата ми. Стража!
Появи се огромен мъж. Имаше коса, вързана на дълга черна конска опашка, и мишци, по–дебели от краката на Лус. Носеше дълго дървено копие, увенчано с остър меден връх.
– Арестувайте я – нареди Осет.
– Да, Ваше Височество – излая стражът. – На какво основание, Ваше Височество?
Въпросът накара дъщерята на фараона да пламне от гняв.