– Кражба. На моя лична собственост.
– Ще я затворя, докато съветът се произнесе по въпроса.
– Това го правихме веднъж преди – каза Осет. – И въпреки това, ето че тя е тук, като змия, способна да измъкне хлъзгавото си тяло от всякакви въжета. Трябва да я заключим на някое място, откъдето никога да не може да избяга.
– Ще поставя постоянна стража...
– Не, това няма да свърши достатъчно добра работа. – Нещо тъмно премина по лицето на Осет. – Не искам да виждам това момиче никога повече. Хвърлете я в гробницата на дядо ми.
– Но, Ваше Височество, на никого, освен на върховния жрец, не е позволено...
– Именно, Кафеле – каза Осет с усмивка. – Хвърлете я надолу по стълбите към входа и залостете вратата след себе си. Когато върховният жрец отиде да изпълни ритуала по запечатването на гробницата тази вечер, ще открие тази похитителка на гробове и ще я накаже, както сметне за подходящо. – Тя се приближи до Лус и подметна подигравателно: – Ще откриеш какво се случва на онези, които се опитат да крадат от кралското семейство.
Дон. Тя имаше предвид, че Лейла се опитва да открадне Дон.
Лус не я беше грижа дали ще я заключат и ще изхвърлят ключа, стига да успееше първо да се „спои“ с Лейла. Иначе как можеше да освободи Даниел? Бил крачеше из въздуха, обмисляйки план, като почукваше с нокти по каменната си устна.
Стражът извади чифт окови от торбата на кръста си и пристегна железните вериги върху китките на Лус.
– Лично ще се погрижа за това – каза Кафеле, като я затегли грубо след себе си, държейки една верига.
– Бил! – прошепна Лус. – Трябва да ми помогнеш!
– Ще измислим нещо – прошепна Бил, докато стражът влачеше Лус през двора. Завиха зад един ъгъл и влязоха в тъмен коридор, в който бе поставена огромна скулптура на Осет: изглеждаше мрачно красива.
Когато Кафеле се обърна да погледне Лус с присвити очи, защото си говореше сама, дългата му черна коса се люшна със свистене през лицето му и даде на Лус една идея.
Той изобщо не можа да го предвиди. Тя с усилие вдигна окованите си ръце и дръпна силно косата му, забивайки в главата му ноктите на ръцете си. Той извика и се препъна назад: от дълга драскотина върху скалпа му течеше кръв. После Лус го удари силно с лакът в стомаха.
Той изпъшка и се преви надве. Копието се изплъзна от ръцете му.
– Можеш ли да свалиш тези окови? – изсъска Лус на Бил.
Гаргойлът повдигна вежди и ги размърда. Къса черна светкавица се изстреля в оковите, и те със съскане изчезнаха в нищото. Лус усещаше топла кожата си там, където се бяха намирали, но беше свободна.
– Уф – каза тя, като хвърли бързо поглед надолу към голите си китки. Сграбчи копието от земята. Завъртя се, за да забие острието във врата на Кафеле.
– Изпреварих те, Лус – обади се Бил. Когато тя се обърна, Кафеле беше проснат по гръб, с китки, приковани към каменния глезен на статуята на Осет.
Бил изтупа ръцете си от прахта.
– Работа в екип. – Хвърли поглед надолу към стража с побелялото лице. – По–добре да побързаме. Съвсем скоро ще си върне гласа. Ела с мен.
Бил поведе Лус бързо надолу по тъмния коридор, нагоре по ниско каменно стълбище от пясъчник, и през друг коридор, осветен от малки калаени лампи и с подредени от двете страни глинени фигури на ястреби и хипопотами. Двама стражи влязоха в коридора, но преди да успеят да видят Лус, Бил я бутна през един вход, закрит от тръстикова завеса.
Озова се в спалня. Каменни колони, издялани така, че да приличат на папирусови стъбла, се издигаха към нисък таван. Дървен стол–носилка, инкрустиран с абанос, беше поставен до един отворен прозорец срещу тясно легло, което беше издялано от дърво и изрисувано с толкова много златни листа, че блестеше.
– Какво да правя сега? – Лус се притисна към стената, да не би някой, който минава наблизо, да надникне вътре. – Къде сме?
– Това са покоите на командира.
Преди Лус да успее да схване, че Бил имаше предвид Даниел, една жена раздели тръстиковата завеса и пристъпи в стаята.
Лус потръпна.
Лейла носеше бяла рокля със същата тясна кройка като онази, с която бе облечена самата Лус. Косата й беше гъста, права и лъскава. Зад едното си ухо беше затъкнала бял божур.
С тежко чувство на тъга Лус загледа как Лейла се приближава плавно до дървената тоалетка и налива прясно масло в лампата от метална кутия, която носеше върху поднос от черна смола. Това беше последният живот, който Лус щеше да посети, тялото, в което нейният път и този на душата й щяха да се разделят, за да може всичко това да свърши.
Когато се обърна да напълни отново лампите до леглото, Лейла забеляза Лус.