– Хей – каза тя с тих, дрезгав глас. – Търсиш ли някого? – Антимонът, с който бяха почернени очите й, изглеждаше много по–естествен от грима на Осет.
– Да, търся. – Лус не губеше време. Точно когато тя посегна напред, за да сграбчи китката на момичето, Лейла погледна покрай нея към вратата и лицето й се скова от тревога: – Кой е това?
Лус се обърна и видя само Бил. Очите му бяха широко отворени.
– Можеш – тя зяпна към Лейла – можеш да го видиш?
– Не! – каза Бил. – Тя говори за стъпките, които чува да тичат надолу по коридора отвън. По–добре побързай, Лус.
Лус се извъртя назад и хвана топлата ръка на миналото си превъплъщение, като събори кутията с масло на земята. Лейла ахна и се опита да се отскубне, но тогава то се случи.
Чувството на Лус, че в стомаха й се отваря яма, беше почти познато. Стаята се завъртя вихрено и единственото нещо на фокус беше момичето, застанало пред нея. С мастиленочерна коса и очи, поръсени със златисти петънца, с бузи, по които се виждаше току–що избилата руменина на влюбено момиче. Лус примигна, замаяно, и Лейла също примигна, а от другата страна на примигването...
Земята се успокои. Лус погледна надолу към ръцете си. Ръцете на Лейла. Трепереха.
Бил го нямаше. Но той се беше оказал прав: в коридора се чуваха стъпки.
Тя се наведе да вдигне металната кутия и се извърна от вратата, за да започне да налива масло в лампата. Най–добре беше никой, който минава, да не я вижда да върши нещо друго, освен работата си.
Стъпките зад нея спряха. Топло, едва доловимо докосване от връхчета на пръсти започна нагоре по ръцете й, докато нечии твърди гърди се притиснаха към гърба й. Даниел. Можеше да усети сиянието му дори без да се обръща. Затвори очи. Ръцете му се обвиха около талията й, а меките му устни обходиха тила й, като спряха точно под ухото.
– Намерих те – прошепна той.
Тя се обърна бавно в ръцете му. От вида му дъхът й секна. Той още беше нейният Даниел, разбира се, но кожата му беше с цвета на наситен горещ шоколад, а вълнистата му черна коса беше подстригана много късо. Носеше само къса ленена набедрена препаска, кожени сандали и сребърна огърлица около врата. Дълбоко разположените му виолетови очи бързо обходиха фигурата й, изпълнени с щастие.
Той и Лейла бяха дълбоко влюбени.
Тя облегна буза на гърдите му и започна да брои ударите на сърцето му. Дали това щеше да е последният път, в който го правеше, последният път, когато той я притискаше към сърцето си? Готвеше се да постъпи правилно – да направи онова, което беше добро за Даниел. Но въпреки всичко я болеше да мисли за това. Тя го обичаше! Ако това пътуване я бе научило на нещо, то беше колко много наистина обича Даниел Григори. Едва ли беше честно, че беше принудена да вземе това решение.
И въпреки това беше тук.
В древен Египет.
С Даниел. За най–последен път. Щеше да го освободи.
Очите й се замъглиха от сълзи, когато той целуна пътя на косата й.
– Не бях сигурен, че ще можем да се сбогуваме – каза той. – Днес следобед потеглям за войната в Нубия.
Когато Лус вдигна глава, Даниел обви влажните й бузи в дланите си.
– Лейла, ще се върна преди жътвата. Моля те, не плачи. Съвсем скоро отново ще се промъкваш в спалнята ми в тъмнината на нощта, с блюда с нарове, точно както винаги. Обещавам.
Лус си пое дълбок, разтърсващ дъх.
– Сбогом.
– Довиждане засега. – Лицето му стана сериозно. – Кажи го: – Довеждане засега.
Тя поклати глава:
– Сбогом, любов моя. Сбогом.
Тръстиковата завеса се раздели. Лейла и Дон се отскубнаха от прегръдките си, когато група стражи с извадени копия нахълтаха в стаята. Водеше ги Кафеле, с потъмняло от гняв лице.
– Вземете момичето – каза той, като сочеше към Лус.
– Какво става? – извика Даниел, когато стражите заобиколиха Лус и отново оковаха ръцете й. – Нареждам ви да спрете. Махнете оковите от ръцете й.
– Съжалявам, командире – каза Кафеле. – Заповеди на фараона. Би трябвало вече да сте наясно – когато дъщерята на фараона не е щастлива, и фараонът не е щастлив.
Те отведоха Лус, докато Даниел крещеше:
– Ще дойда за теб, Лейла! Ще те намеря!
Лус знаеше, че той ще го направи. Не ставаше ли винаги така? Срещаха се, тя изпадаше в беда, а той се появяваше и спасяваше положението – година след година през вечността, ангелът, който се спускаше в последната минута да я спаси. Беше уморително да мисли за това.
Но този път, когато Даниел стигнеше там, тя щеше да е приготвила звездната стрела. От мисълта, жестока болка прониза стомаха й. В нея отново се надигнаха сълзи, но тя ги преглътна. Поне беше успяла да се сбогува.