Стражите я поведоха надолу по безкрайни поредици от коридори и я изведоха навън на прежурящото слънце. Поведоха я надолу по улици, настлани с неравни каменни плочи, през внушителна сводеста порта и покрай къщички от пясъчник и проблясващи затлачени обработваеми земи, по пътя, който извеждаше от града. Влачеха я към огромен златист хълм.
Едва когато наближиха, Лус осъзна, че той беше издигнат от човешка ръка. Некрополът – осъзна тя в същия момент, когато умът на Лайла се изпълни с объркване и страх. Всеки египтянин знаеше, че това бе гробницата на последния фараон, Мени. Никой, освен неколцина от най–святите жреци – и мъртвите – не смееше да приближи до мястото, където се погребваха телата на фараоните. То бе заключено с магии и заклинания, някои – за да насочват мъртвите в пътуването им към следващия живот, а други – за да възпират всяко живо същество, дръзнало да се приближи. Дори стражите, които я влачеха натам, сякаш ставаха нервни, докато приближаваха.
Скоро вече влизаха в гробница с форма на пирамида, изградена от изпечени тухли от кал. Всички, освен двама от най–едрите и снажни стражи, останаха отвън пред входа. Кафеле изблъска Лус през затъмнен вход и надолу по по–тъмно стълбище. Другият страж ги последва, понесъл пламтяща факла, за да осветява пътя им.
Светлината на факлата хвърляше потрепващи отблясъци по каменните стени. По тях бяха изрисувани йероглифи и от време на време погледът на Лейла улавяше откъслеци от молитви към Тей, богът на занаятите, които го молеха да помогне душата на фараона да се запази цяла по време на пътуването му към отвъдния живот.
На всеки няколко крачки минаваха покрай фалшиви врати – дълбоки каменни ниши в стените. Лус осъзна, че някои от тях бяха някогашни входове, водещи към гробниците на членовете от семейството на владетеля. Сега бяха запечатани с камък и чакъл, така че никой простосмъртен да не може да мине. По пътя им стана по–хладно; притъмня. Въздухът натежа от застоялия мирис на смърт. Когато приближиха към единствената отворена врата в края на коридора, стражът с факлата отказа да отиде по–нататък – „Не искам да бъда прокълнат от боговете заради дързостта на това момиче“, – затова Кафеле го направи сам. Той отмести с усилие каменното резе, с което бе залостена вратата и навън се разнесе остър мирис, като от оцет, който отрови въздуха.
– Сега мислиш ли, че имаш някаква надежда да се измъкнеш? – попита той, като освободи китките й от оковите и я блъсна вътре.
– Да – прошепна Лус на себе си, когато тежката каменна врата се затвори зад нея и резето се върна с глух звук на мястото си. – Само една.
Беше сама в пълна тъмнина, а студът се впиваше в кожата й като хищни нокти.
После нещо изщрака – удар от камък в камък, толкова лесен за разпознаване – и в средата на стаята разцъфна златна светлинка. Бил я обгръщаше между двете си каменни шепи.
– Хей, хей. – Той плавно се приближи до стената на стаята и изсипа огнената топка от ръцете си в каменна лампа, пищно изрисувана в пурпурно и зелено. – Пак се срещаме.
Когато очите на Лус се приспособиха, първото нещо, което видя, бяха надписите по стените: бяха изрисувани със същите йероглифи както в коридора, само че този път бяха молитви към фараона – „Не се разлагай. Не изгнивай. Прекрачи в нетленните звезди“. Имаше сандъци, които не се затваряха, защото преливаха от златни монети и искрящи оранжеви скъпоценни камъни. Пред нея се простираше огромна поредица от обелиски. Поне десет балсамирани кучета и котки сякаш я гледаха изпитателно.
Помещението беше огромно. Лус заобиколи комплект спални мебели, който завършваше с тоалетка, отрупана с козметика. Имаше малка палитра с гримове с двуглава змия, издълбана върху лицевата страна. Двете заключващи се една в друга части образуваха тайно кътче в черния камък, в което имаше кръгче яркосини сенки за очи.
Бил загледа как Лус го взима.
– Човек трябва да бъде в най–добрия си вид в задгробния живот.
Той седеше върху главата на една статуя на предишния фараон, която удивително приличаше на жива. Умът на Лейла подсказа на Лус, че тази статуя изобразява „ка“ на фараона – неговата душа – щеше да бди над гробницата – истинският фараон лежеше мумифициран зад нея. Във варовиковия саркофаг щеше да има поставени един в друг дървени ковчези; а в най–малкия от тях – балсамираният фараон.
– Внимавай – каза Бил. Лус дори не беше осъзнала, че е подпряла ръце върху малък дървен сандък. – Тук са вътрешностите на фараона.
Лус се дръпна рязко и измъкна звездната стрела от роклята си. Когато я вдигна, дръжката стопли пръстите й.