– Това наистина ли ще свърши работа?
– Ако внимаваш и правиш каквото ти казвам – отговори Бил. – Сега, обиталището на душата се намира точно в центъра на съществото ти. За да я достигнеш, трябва да прокараш острието точно по средата на гърдите си, точно в критичния момент, точно когато Даниел те целуне и почувстваш, че започваш да изгаряш. Тогава ти, Лусинда Прайс, ще бъдеш запратена извън тялото на миналото си превъплъщение, както обикновено, но прокълнатата ти душа ще бъде впримчена в тялото на Лейла, където ще изгори и ще изчезне.
– Аз... страхувам се.
– Недей. Това е все едно да ти извадят апендикса. По–добре си без него. – Бил погледна голата си сива китка. – По моя часовник Дон ще бъде тук всеки момент.
Лус хвана сребърната стрела така, че върхът сочеше към гърдите й. Виещите се гравирани изображения потръпваха под пръстите й. Ръцете й се тресяха от нерви.
– Спокойно сега. – Настойчивият зов на Бил звучеше далечен.
Лус се опитваше да внимава, но сърцето й блъскаше в ушите. Трябваше да направи това. Трябваше. За Даниел. За да го освободи от наказание, което беше поел само заради нея.
– Ще трябва да го направиш много по–бързо, когато дойде истинският момент, иначе Даниел със сигурност ще те спре. Едно бързо прерязване на душата ти. Ще почувстваш как нещо се разхлабва, студен полъх, и после – бам!
– Лейла! – Дон се появи пред нея, тичайки. Вратата зад гърба й още беше залостена. Откъде беше дошъл?
Звездната стрела се търкулна от ръцете й и издрънча на пода. Тя я грабна и пъхна отново в роклята си. Бил го нямаше. Но Дон беше... Даниел беше точно където тя искаше да бъде.
– Какво правиш тук? – Гласът й се пречупи от усилието да се преструва на изненадана, че го вижда.
Той сякаш не го чу. Втурна се към нея и я обгърна в прегръдките си.
– Спасявам ти живота.
– Как влезе?
– Не се тревожи за това. Никой смъртен, никоя каменна плоча не могат да попречат на истинска любов като нашата. Винаги ще те намирам.
В голите му ръце с бронзов тен инстинктивната реакция на Лус беше да се почувства утешена. Но точно в този момент не можеше. Усещаше сърцето си разбито и студено. Това непринудено щастие, това усещане за пълно доверие, всяка една от прекрасните емоции, които Даниел й бе показвал как да изпитва във всеки живот – сега бяха мъчение за нея.
– Не се страхувай – прошепна той. – Нека ти кажа, любима, какво се случва след този живот. Връщаш се, възкръсваш отново. Прераждането ти е красиво и истинско. Връщаш се при мен, отново и отново...
Светлината от лампата потрепна и накара виолетовите му очи да заискрят. Допирът на тялото му до нейното беше толкова топъл.
– Но аз умирам отново и отново.
– Какво? – той наклони глава. Дори когато външността му й се струваше екзотична, тя познаваше израженията му толкова добре – онова смутено възхищение, когато тя кажеше нещо, което той не бе очаквал от нея да разбере. – Откъде... Няма значение. Не е важно. Важното е, че ще бъдем отново заедно. Винаги ще се намираме един друг, винаги ще се обичаме, независимо от всичко. Никога няма да те изоставя.
Лус падна на колене върху каменните стъпала. Скри лице в ръцете си.
– Не знам как можеш да го понасяш. Отново и отново, същата тъга...
Той я повдигна:
– Същият екстаз...
– Същият огън, който убива всичко...
– Същата страст, която разпалва всичко отново. Ти не знаеш. Не можеш да помниш колко прекрасно...
– Виждала съм го. Наистина знам.
Сега беше завладяла вниманието му. Не изглеждаше сигурен дали да й повярва или не, но поне слушаше.
– А ако няма надежда, че нещо някога ще се промени? – попита тя.
– Има само надежда. Един ден ще оцелееш. Тази абсолютна истина е единственото, което ме крепи. Никога няма да се откажа от теб. Дори и да отнеме цяла вечност. – Той избърса сълзите й с палец. – Ще те обичам с цялото си сърце, във всеки живот, през всяка смърт. Ще бъда обвързан единствено от любовта си към теб.
– Но е толкова трудно. Не е ли трудно за теб? Никога ли не си мислил какво, ако...
– Един ден нашата любов ще победи този мрачен цикъл. За мен това си струва всичко.
Лус вдигна поглед и видя любовта, която сияеше в очите му. Той вярваше на онова, което казваше. Не го беше грижа дали ще страда отново и отново; щеше да продължава напред, губейки я отново и отново, насърчаван от надеждата, че някой ден това няма да сложи край на любовта им. Знаеше, че тази любов е обречена, но въпреки това опитваше отново и отново, и винаги щеше да опитва.
Отдадеността му към нея, спрямо тях двамата, докосна една част от нея, от която тя смяташе, че се е отказала.