– Погледни дрехите й. Тя явно е...
– Млъквай, Кам, не е възможно да е такава – каза Ариана, но тя също изглеждаше изплашена, че Лус може да е такава, за каквото Кам се готвеше да я обяви – каквото и да беше това. Нов писък от въздуха, а после залп от артилерийски снаряди се посипа по сградите на отсрещната страна на улицата, като оглуши Лус и подпали един дървен склад. Ангелите не се интересуваха от войната, бушуваща около тях, само от Лус. Сега между Лус и ангелите имаше двайсетина стъпки разстояние и те я гледаха със същата предпазливост, която изпитваше и тя спрямо тях. Никой не се приближаваше.
На светлината от тлеещата сграда сянката на Даниил се простираше далече пред тялото. Лус се съсредоточи да я призове при себе си. Дали щеше да се получи? Очите й се присвиха и всяко мускулче в тялото й се напрегна. Още беше толкова несръчна в това, никога не знаеше какво е нужно, за да примами сянката в ръцете си.
Когато тъмните линии започнаха да потрепват, тя скочи. Сграбчи сянката с две ръце и започна да усуква тъмната маса на топка, точно както беше видяла да правят учителите й Стивън и Франческа през един от първите й дни в „Шорлайн“. Току–що призованите Вестители винаги бяха неподатливи и безформени. Трябваше първо да им бъде придадено ясно очертание. Едва тогава можеха да бъдат издърпани и разтеглени, докато се превърнат в по–голяма плоска повърхност. Тогава Вестителят се преобразяваше: в екран, през който да зърнеш миналото – или в портал, през който да пристъпиш.
Този Вестител беше лепкав, но скоро тя го издърпа и му придаде форма. Посегна вътре и отвори портала.
Не можеше да стои повече тук. Сега имаше мисия: да се озове жива в друго време и да научи каква цена бяха имали предвид Прокудениците, и накрая, да проследи произхода на проклятието, което съществуваше между Даниел и нея.
А после да го обезсили.
Останалите ахнаха, докато тя обработваше Вестителя.
– Кога си се научила как да правиш това? – прошепна Даниил.
Лус поклати глава. Обяснението й щеше само да обърка Даниил.
– Лусинда! – Последното нещо, което чу, беше гласът му, който викаше истинското й име.
Странно – гледаше право в зашеметеното му лице, но не беше видяла устните му да се движат. Умът й играеше номера.
– Лусинда! – изкрещя той още веднъж, с усилващ се от паниката тон, точно преди Лус да се гмурне с главата напред в зовящата тъмнина.
Изпратен от неб
ет
о
Москва, 15 октомври 1941 г.
– Лусинда! – изкрещя отново Даниел, но твърде късно: в този миг нея я нямаше вече. Той току–що се бе появил в мрачния, заснежен пейзаж. Беше усетил проблясване на светлина зад гърба си и горещината на пожар наблизо, но виждаше единствено Лус. Втурна се към нея на затъмнения уличен ъгъл. Тя изглеждаше миниатюрна в нечие чуждо овехтяло палто. Изглеждаше изплашена. Беше я наблюдавал как отвори една сянка, и после...
– Не!
В една постройка зад гърба му се разби ракета. Земята се разтресе, улицата подскочи и се разцепи, а късчета от стъкло, стомана и бетон се събраха във въздуха и после се посипаха като дъжд по земята.
След това на улицата се възцари мъртвешка тишина. Но Даниел почти не забеляза. Просто стоеше невярващо сред отломките.
– Тя се връща още по–назад – промърмори той, като отупваше праха от раменете си.
– Тя се връща още по–назад – каза някой.
Онзи глас. Неговият глас. Ехо ли беше това?
Не, беше твърде близо, за да е ехо. Твърде ясно, за да е дошло отнякъде вътре в ума му.
– Кой каза това? – Втурна се покрай разбърканите отломки от някакво скеле към мястото, където беше стояла Лус.
Две ахвания.
Даниел стоеше лице в лице със себе си. Само че не точно със себе си – със свое по–ранно превъплъщение, своя не толкова цинична версия. Но откога? Къде се намираше?
– Не пипай! – изкрещя Кам на двамата. Носеше работна униформа, военни ботуши и обемисто черно палто. При вида на Даниел очите му запламтяха от гняв.
Неволно и двамата Даниеловци се бяха приближили, като предпазливо се обикаляха взаимно в кръг в снега. Сега отстъпиха назад.
– Стой далече от мен – по–възрастният предупреди по–младия. – Опасно е.
– Знам това – излая Даниел. – Не мислиш ли, че знам това? – Дори само от това, че бе толкова близо, стомахът му се присви. – Бил съм тук преди. Аз съм ти.
– Какво искаш?
– Аз... – Даниел се огледа наоколо, опитвайки се да се ориентира. След хиляди години, в които беше живял, беше обичал Лус и я бе губил, тъканта на спомените му се беше прокъсала. Повторението правеше миналото трудно за припомняне. Но това място не беше толкова отдавнашно, него той си спомняше...