Все още искаше да възрази: този Даниел не познаваше предизвикателствата, които се явяваха по пътя им, сълзите, които щяха да пролеят през вековете. Не знаеше, че тя го беше виждала в миговете му на най–дълбоко отчаяние. Че беше виждала какво ще му причини болката от всяка нейна смърт.
Но пък...
Лус знаеше. И това променяше всичко.
Най–отчаяните моменти на Даниел я бяха ужасили, но нещата се бяха променили. През цялото време тя се беше чувствала обвързана от любовта им, но сега знаеше как да я защити. Сега беше видяла любовта им от толкова много различни ъгли. Разбираше я по начин, по който никога не си беше мислила, че ще я проумее. Ако Даниел някога се поколебаеше, тя щеше да повдигне неговия дух.
Беше се научила на това от най–добрия учител: от Даниел. Ето я сега, готвеща се да убие душата си, готвеща се да заличи любовта им завинаги, а пет минути насаме с него я върнаха към живота.
Някои хора цял живот търсят любов като тази.
Лус я беше имала през цялото време.
В бъдещето й нямаше звездна стрела. Само Даниел. Нейният Даниел, онзи, когото беше оставила в задния двор на родителите си в Тъндърболт. Трябваше да отиде.
– Целуни ме – прошепна тя.
Той седеше на стълбите, с колене, раздалечени точно колкото тялото й да се плъзне между тях. Тя се свлече на колене и застана с лице към него. Челата им се докосваха. И връхчетата на носовете им.
Даниел улови ръцете й. Изглежда, че искаше да й каже нещо, но не можеше да намери думите.
– Моля те – изрече умолително тя, с устни, промъкващи се към неговите. – Целуни ме и ме освободи.
Даниел се хвърли към нея, като я грабна и я положи напряко на скута си, за да я гушне в прегръдките си. Устните му намериха нейните. Бяха сладки като нектар. Тя изстена, когато в тялото й нахлу дълбок поток от радост, напоявайки всеки сантиметър от нея. Смъртта на Лейла беше близо, тя знаеше това, но никога не се чувстваше по–защитена или по–жива, отколкото когато Даниел я прегръщаше.
Ръцете й се сключиха около тила му, напипвайки твърдите мускули на раменете му, усещайки мъничките изпъкнали белези, които предпазваха крилете му. Ръцете му се движеха бавно по гърба й, през дългата й, гъста коса. Всяко докосване беше екстаз, всяка целувка – толкова прекрасна и чиста, че я оставяше замаяна.
– Остани с мен – изрече умолително той. Мускулите на лицето му се бяха напрегнали, а целувките му бяха станали по–жадни, по–отчаяни.
Сигурно беше усетил, че тялото на Лус започва да се затопля. Топлината, която се надигаше в сърцевината на тялото й, разпростираше се из гърдите й и насищаше бузите й с руменина. Сълзи изпълниха очите й. Започна да го целува по–силно. Беше преживявала това много пъти преди, но по някаква причина сега й се струваше различно.
Със силен свистящ звук той разпери криле, а после ловко ги обви около нея – като мека бяла люлка, която държеше здраво и двамата.
– Наистина ли го вярваш? – прошепна тя. – Че някой ден ще оцелея от това?
– С цялото си сърце и душа – каза той, като обгърна лицето й с длани, обвивайки крилете си по–здраво около двамата. – Ще те чакам толкова дълго, колкото е нужно. Ще те обичам във всеки миг от времето.
Дотогава Лус вече изпитваше изгаряща горещина. Извика от болка, като се мяташе в ръцете на Даниел, когато горещината я заля. Изгаряше кожата му, но той не я пускаше дори за миг.
Моментът беше настъпил. Звездната стрела беше пъхната в роклята й, и сега – точно сега – беше моментът, когато би трябвало да я използва. Но тя никога нямаше да се откаже. Не и от Даниел. Не и когато знаеше, че независимо от всички трудности, той никога няма да се откаже от нея.
Кожата й започна да се покрива с мехури. Горещината беше толкова ужасна, че тя не можеше да направи друго, освен да потръпне.
А после можа само да изпищи.
Лейла се възпламени и когато пламъците обгърнаха тялото й, Лус почувства как собственото й тяло и общата им душа се разделят, търсейки най–бързия път за бягство от безмилостната горещина. Огненият стълб стана по–висок и по–широк, докато изпълни стаята и света, докато той вече беше всичко, а от Лейла не беше останало нищичко.
* * *
Лус очакваше мрак, а откри светлина.
Къде беше Вестителят? Възможно ли беше тя още да е в тялото на Лейла?
Огънят продължаваше да пламти. Не изгасваше. Разпростираше се. Пламъците поглъщаха все повече и повече от тъмнината, издигайки се в небето, сякаш самата голяма нощ бе възпламенима, докато горещият червено–златист пламък вече беше всичко, което Лус можеше да види.
Във всички предишни случаи, когато някое от миналите й превъплъщения умираше, освобождаването на Лус от пламъците и влизането й във Вестителя бяха ставали едновременно. Нещо беше различно, нещо, което я караше да вижда гледки, които нямаше как да бъдат реални.