Горящи криле.
– Даниел! – изпищя тя. Нещо, което приличаше на крилете на Даниел, се извиси през вълни от пламъци, подпалвайки се, но без да тлее, сякаш крилете бяха направени от огън. Тя можеше да различи само бели криле и виолетови очи. – Даниел?
Огънят се надигаше и бушуваше през тъмнината като огромна океанска вълна. Разби се в невидим бряг и яростно заля Лус, връхлитайки върху тялото й, върху главата й, и далече зад нея.
После, сякаш някой бе стиснал фитила на свещ, се чу бързо съскане и всичко стана черно.
Студен вятър се промъкна зад гърба й. Кожата й настръхна. Тя обгърна тялото си по–плътно, като вдигна коленете си и ги приближи едно към друго, и с внезапна изненада осъзна, че краката й не стоят на земя. Не можеше да се каже точно, че летеше – просто кръжеше, без посока. Тази тъмнина не беше Вестител. Не беше използвала звездната стрела, но дали по някакъв начин беше... умряла?
Страхуваше се. Не знаеше къде се намира, знаеше единствено, че е сама.
Не. Имаше още някой. Стържещ звук. Неясна сива светлина.
– Бил! – извика Лус, когато го видя, толкова облекчена, че започна да се смее. – О, слава Богу. Помислих си, че съм се изгубила... помислих си... О, няма значение. – Тя си пое дълбоко дъх. – Не можах да го направя. Не можах да убия душата си. Ще намеря друг начин да разваля проклятието. Даниел и аз... ние няма да се откажем един от друг.
Бил беше далече, но се носеше плавно към нея, правейки лупинги във въздуха. Колкото повече се приближаваше, толкова по–едър изглеждаше, раздувайки се, докато стана два, после три, после десет пъти по–голям от малкия каменен гаргойл, с когото беше пътувала. После започна истинската метаморфоза:
Зад раменете му изведнъж разцъфнаха две по–плътни, поналети, смолисточерни крила, разбивайки познатите му малки каменни крила в безредна купчина от разтрошени късчета. Бръчките на челото му станаха по–дълбоки и се разпростряха по цялото му тяло, докато започна да изглежда ужасяващо спаружен и стар. Ноктите на краката и ръцете му станаха по–дълги, по–остри, по–жълти.
Те проблясваха в тъмнината, остри като бръснач. Гърдите му се издуха и от тях избуяха гъсти, къдрави черни косми, докато той стана безкрайно по–огромен от преди.
Лус се напрегна да потисне протяжния вик, който напираше в гърлото й. И успя – точно до момента, в който каменно–сивите очи на Бил, с ириси, замъглени под слоеве „пердета“, заблестяха, червени като огън.
После изпищя.
– Винаги си правила погрешния избор. – Гласът на Бил беше станал чудовищен, дълбок и наситен със слуз, а звукът му стържеше – не само по ушите на Лус, а и по самата й душа. Дъхът му я блъсна като юмрук: вонеше на смърт.
– Ти си... – Лус не можеше да довърши изречението. Имаше само една дума за злокобното създание пред нея и мисълта да изрече на глас тази дума беше плашеща.
– Лошият тип? – изкиска се ехидно Бил. – Изненада! – Той проточи дългия звук „а“ на думата толкова много, че Лус беше сигурна, че ще се превие на две и ще се закашля, но той не го направи.
– Но... ти ме научи на толкова много неща. Помогна ми да проумея... Защо би... Как... През цялото време?
– Мамех те. Това ми е работата, Лусинда.
Тя беше държала на Бил, колкото и дяволит и отблъскващ да беше. Беше му се доверила, беше го слушала, едва не беше убила душата си, защото той й беше казал да го направи. Мисълта я преряза. Едва не беше изгубила Даниел заради Бил. Все още можеше да изгуби Даниел заради Бил. Но той не беше Бил...
Не беше просто демон – не като Стивън, дори не и като Кам в най–лошите си моменти.
Беше въплъщение на Злото.
И беше следвал Лус, дишайки във врата й през цялото време.
Тя се опита да се извърне от него, но мрачното му излъчване беше навсякъде. Струваше й се, че се носи в нощно небе, но всички звезди бяха невъзможно далече; нямаше и следа от Земята. Наблизо имаше късчета по–черен мрак, шеметни пропасти. А от време на време се появяваше тъничък сноп светлина, лъч надежда, проблясване. После светлината изчезваше.
– Къде сме? – попита тя.
Сатаната се засмя подигравателно на безсмислието на въпроса й.
– В селенията на обърканите времена и места – каза той. Гласът му вече нямаше познатия тон на спътника й. – Тъмното сърце на нищото в центъра на всичко. Нито Рай, нито Земя, нито Ад. Място, където преминава всичко най–мрачно. Нищо, което умът ти на този етап да може да проумее, затова вероятно просто ти се струва – червените му очи се изцъклиха – плашещо.