– А тези проблясващи светлини? – попита Лус, като се опитваше да не издава точно колко плашещо й изглеждаше мястото. Вече беше видяла поне четири проблясвания на светлини – ярки пожари, пламващи изневиделица, изчезвайки бързо в по–тъмни участъци в небето.
– О, онези. – Бил загледа една, когато тя припламна ярко и изчезна над рамото на Лус. – Ангелите пътуват. Демоните също. Натоварена нощ, нали? Изглежда, че всеки е тръгнал нанякъде.
– Да. – Лус чакаше ново избухване на светлина в небето. Когато се появи, то хвърли сянка през нея и тя посегна с нокти към нея, отчаяно копнееща да изтърси някой Вестител, преди светлината да изчезне. – Включително аз.
Вестителят се разшири бързо в ръцете й, толкова тежък и настойчив, и гъвкав, че за миг тя си помисли, че може да успее.
Вместо това почувства как нещо я сграбчи грубо от двете страни на тялото. Бил беше обгърнал цялото й тяло в мръсния си нокът.
– Просто още не съм готов да се сбогувам – прошепна той с глас, от който я побиха тръпки. – Виждаш ли, толкова се привързах към теб. Не, чакай, не е това. Винаги съм бил... привързан към теб.
Лус остави сянката в пръстите си да се изпари в нищото.
– И както с всички възлюбени, имам нужда да си при мен, особено сега, за да не провалиш плановете ми. Отново.
– Поне сега ми даде цел – каза Лус, като се напрегна да се отскубне от хватката му. Беше безполезно. Той я склещи по–здраво, стискайки костите й.
– Винаги наистина си имала вътрешен огън. Обичам това в теб. – Той се усмихна и усмивката му беше ужасна. – Само ако искрата ти си беше останала вътре, а? Някои хора просто нямат късмет в любовта.
– Не ми говори за любов – процеди Лус. – Не мога да повярвам, че изобщо послушах дори една дума, излязла от устата ти. Ти не знаеш нищичко за любовта.
– Това съм го чувал преди. И случайно знам едно важно нещо за любовта: мислиш си, че твоята е по–могъща от Рая и Ада, и от съдбата на всичко, което се намира между тях. Но грешиш. Твоята любов към Даниел Григори не е просто незначителна. Тя е нищо!
Крясъкът му беше като шокова вълна, която развя назад косата на Лус. Тя ахна и с усилие си пое въздух.
– Говори каквото си искаш. Аз обичам Даниел. Винаги ще го обичам. И това няма нищо общо с теб.
Сатаната я вдигна към червените си очи, като стисна кожата й с най–острия си нокът – този на показалеца.
– Зная, че го обичаш. Оглупяла си от любов по него. Само ми кажи защо.
– Защо ли?
– Защо. Защо него? Облечи го в думи. Накарай ме наистина да го почувствам. Искам да се развълнувам.
– По милион причини. Просто го обичам.
Нащърбената му усмивка стана по–широка и дълбоко от гърлото му излезе звук като от хиляда ръмжащи кучета.
– Това беше изпит. Ти се провали, но грешката не е твоя. Не и в действителност. Това е злощастен страничен ефект от проклятието, което носиш. Вече не можеш да правиш избори.
– Не е вярно. Ако си спомняш, току–що направих важен избор да не убивам душата си.
Това го разгневи – тя го разбра от начина, по който се разшириха ноздрите му, начинът, по който той вдигна ръка, сви нокътя си в юмрук и накара едно късче от звездното небе да изгасне, сякаш някой беше щракнал електрически ключ. Но много дълго не каза нищо. Просто се взираше в нощта.
Една ужасна мисъл осени Лус:
– Казваше ли изобщо истината? Какво всъщност щеше да се случи, ако бях използвала звездната стрела, за да... – Тя потръпна: прилоша й от мисълта, че беше стигнала толкова близо. – Какво печелиш ти от всичко това? Искаш да ме премахнеш от сцената, или нещо подобно, за да можеш да се добереш до Даниел? Затова ли никога не се показваш пред него? Защото той щеше да тръгне да те преследва, и...
Сатаната се изкиска. Смехът му замъгли звездите.
– Мислиш си, че аз се страхувам от Даниел Григори? Наистина имаш много високо мнение за него. Кажи ми, с какви безумни лъжи за свръхважния си пост в Небесата ти е напълнил главата?
– Ти си лъжецът – каза Лус. – Не си правил друго, освен да лъжеш, от мига, в който те срещнах. Нищо чудно, че цялата вселена те презира.
– Бои се. Не презира. Има разлика. Някъде в страха се съдържа и завист. Може и да не вярваш, но има мнозина, които искат да владеят мощта, която владея аз. Които... ме обожават.
– Прав си. Не ти вярвам.
– Просто не знаеш достатъчно. За нищо. Отведох те на обиколка из миналото ти – показах ти безплодността на това съществуване с надеждата да ти отворя очите за истината, а всичко, което получавам от теб е: „Даниел! Искам Даниел!“