Той я запрати надолу и тя започна да пада в черния мрак, като спря едва когато той я погледна гневно, сякаш можеше да я закове на място. Движеше се в стегнат кръг около нея, с ръце зад гърба, с изопнати криле, наклонил глава към небето.
– Всичко, което виждаш тук, е всичко, което има да се види. Отдалече, да, но всичко е там – всички животи и светове, и още, далече отвъд слабото възприятие на простосмъртните. Погледни го.
Тя го направи и гледката й се стори по–различна от преди. Звездната шир беше безкрайна, тъмнината на нощта се разстилаше отново и отново над толкова много ярки петънца, че небето беше повече светло, отколкото черно.
– Красиво е.
– Скоро то ще се превърне в tabula rasa, празно поле. – Устните му се извиха в разкривена усмивка. – Уморих се от тази игра.
– За теб всичко това е игра?
– Игра е за него. – Той махна с ръка в широк жест по небето и остави поле от нощен мрак след себе си. – А аз отказвам да отстъпя победата в нея на този, Другия, просто заради някаква космическа везна. Просто защото нашите страни са в равновесие.
– Равновесие. Искаш да кажеш, разделителната линия между падналите ангели, съюзили се с теб, и онези, съюзили се с...
– Не го изричай. Но да, онзи другият. Точно в момента съществува баланс, и...
– И още един ангел трябва да вземе страна – каза Лус, спомняйки си дългата лекция, която Ариана й беше изнесла в закусвалнята в Лае Вегас.
– Ммм–хмм. Само че този път няма да оставя нещата на случайността. Цялата история със звездната стрела беше недалновидна цел от моя страна, но проумях грешката в методите си. Заговорничех. Планирах. Често пъти – докато ти и някой минал образ на Григори бяхте твърде заети с долнопробно ухажване и натискане. Така че, виждаш ли, никой да не може да провали следващия ми план.
Ще залича всичко от плочата. Ще започна отначало. Може да пропусна хилядолетията, довели до теб и жалкия ти откраднат живот, Лусинда Прайс – той изсумтя презрително – и да започна отново. И този път ще играя по–благоразумно. Този път ще спечеля.
– Какво означава това „ще залича всичко от плочата“?
– Цялото време е като огромна плоча за писане, Лусинда. Няма нещо написано, което да не може да бъде заличено от някой достатъчно хитър и умел. Това е драстичен ход, да, и означава, че ще захвърля на бунището хиляди години. Голям неуспех за всички заинтересовани – но, хей, какво са шепа изгубени хилядолетия в огромната концепция за вечността?
– Как можеш да направиш това? – попита тя, знаейки, че той може да я усети как потреперва в хватката му. – Какво означава това?
– Означава, че се връщам към началото. Към Падението. Към момента, в който всички ние бяхме прокудени от Небесата, защото дръзнахме да упражним свободна воля. Говоря за първата огромна несправедливост.
– Изживяваш отново най–големите си удари? – каза тя, но той не слушаше, увлечен в подробностите на замисъла си.
– Ти и досадният Даниел Григори ще предприемете пътуването заедно с мен. Всъщност, твоята сродна душа пътува натам сега.
– Защо Даниел би...
– Аз му показах пътя, разбира се. Сега всичко, което трябва да направя, е да стигна там навреме, за да видя как ангелите биват прокудени и започват падането си към Земята. Какъв прекрасен момент ще бъде това.
– Когато започнат падането си ли? Колко време е отнело?
– Девет дни според някои сведения – промърмори той, – но на нас, прокудените, ни се стори цяла вечност. Никога ли не си питала за това приятелите си? Кам. Роланд. Ариана. Скъпоценният ти Даниел? Всички бяхме там.
– Значи ще го видиш да се случва пак. И какво?
– Така че тогава ще направя нещо неочаквано. И знаеш ли какво е то? – Той се изкикоти, а червените му очи заблестяха.
– Не знам – каза тя тихо. – Ще убиеш Даниел?
– Няма да го убия. Ще го заловя. Ще уловя всички ни, до един. Ще разтворя един Вестител като голяма мрежа, която ще хвърля към бъдещето. После ще се „споя“ с предишното си „аз“ и ще отмъкна със себе си в настоящето цялото ангелско войнство. Дори грозните и противните.
– И какво?
– И какво? Отново ще започваме отначало. Защото Падението е началото. То не е част от историята, то е моментът, в който започва историята. А всичко предишно... то вече няма да се е случвало.
– Няма да се е случ... Искаш да кажеш, като онзи живот в Египет?
– Никога не се е случвал.
– Китай? Версай? Лае Вегас?
– Никога, никога, никога. Но тук се касае за нещо повече, не само за теб и гаджето ти, себично дете такова. Става дума за Римската империя и тъй наречения Син на онзи, Другия. Става дума за дългата печална поредица покварени човеци, родили се от първоначалния мрак на земята и превърнали нейния свят в помийна яма. Става дума за всичко, което някога се е случвало – погубено от един мъничък скок през времето, като камък, който подскача по водата.