– Но ти не можеш просто... да заличиш цялото минало!
– Мога, и още как. Все едно да скъсиш волан на пола. Просто отстраняваш излишната тъкан и съединяваш двете части, и сякаш средната част никога не е съществувала. Започваме на чисто. Целият цикъл ще се повтори и аз отново ще се пробвам да подмамя всички важни души. Души като...
– Никога няма да го привлечеш. Той никога няма да застане на твоя страна.
Даниел не се беше поддал нито веднъж през петте хиляди години, на които беше станала свидетелка. Независимо, че я убиваха отново и отново и му отказваха единствената му истинска любов, той отказваше да се поддаде и да избере страна. А дори и някак да загубеше решимостта си, тя беше там, за да го подкрепи: сега знаеше, че е достатъчно силна, за да удържи Даниел, ако се поколебае. Точно както той подкрепяше нея.
– Независимо колко пъти заличаваш историята – каза тя, – това няма да промени нищо.
– О. – Той се засмя, сякаш се срамуваше заради Лус – плътен, стряскащ кикот. – Разбира се, че ще промени. Ще промени всичко. Да изброя ли начините? – Той изпъна бодлив, жълт ноктест пръст. – Първо, Даниел и Кам отново ще бъдат братя, точно както бяха в първите дни след Падението. Няма ли да ти е за–бавно? Още по–лошо: никакви Нефилими. Няма да е минало време, през което ангелите да ходят по земята и да се съвкупяват с простосмъртните, така че кажи „сбогом“ на приятелчетата си от училище.
– Не...
Той щракна с ноктестите си пръсти.
– О, още нещо, което забравих да спомена. Миналото ти с Даниел ще е заличено. Така че всичко, което откри по време на малкото си търсене, всички онези неща, които така сериозно ми сподели, че си научила между малките ни излети в миналото... Можеш да се сбогуваш с тях завинаги.
– Не! Не можеш да направиш това!
Той отново я сграбчи в студената си хватка.
– О, скъпа – почти е направено. – Той се изкиска ехидно и смехът му прозвуча като лавина, докато времето и пространството се сгъстиха и се затвориха около двамата. Лус потръпна и се присви, помъчи се да разхлаби хватката му, но той я беше мушнал твърде здраво, твърде дълбоко под зловещото си крило. Тя не виждаше нищо; почувства само врязващия се в тях силен порив на вятъра и внезапна горещина, а после – неумолим хлад, който се разпростря над душата й.
Краят на пътуването
Райската порта. Падението
Разбира се, винаги беше имало само едно място, където да я намери.
Първото. Началото.
Даниел се устреми към първия живот, готов да чака там толкова дълго, колкото щеше да е нужно на Лус също да стигне дотам. Щеше да я вземе в обятията си, да прошепне в ухото й: „Най–сетне те намерих. Никога няма да те пусна да си отидеш“.
Излезе от сенките и застина в ослепително ярка светлина.
Не. Това не беше целта на пътуването му.
Този наситен с божествено ухание въздух и бляскаво прозрачно небе, с мяркащи си тук–там бели и сиви петна. Тази космическа бездънна пропаст от елмазена светлина. Душата му се сви при вида на вълните от бели облаци, които докосваха черния Вестител. Ето го там, разнасящ се в далечината: непогрешимия напев от три ноти, който звучеше тихо и безспирно. Музиката, която Престолът на Владетеля на Небесата издаваше само като излъчваше своята светлина.
Не. Не! Не!
Не би трябвало да бъде тук. Намерението му беше да срещне Лусинда в първото й превъплъщение на Земята. Как се беше озовал тъкмо тук!
Крилете му се бяха разперили инстинктивно. Сега усещането от разперването им беше по–различно, отколкото на Земята – не огромното чувство на освобождение, задето най–после си бе позволил да полети, а толкова обичайно нещо, каквото бе дишането за простосмъртните. Знаеше, че излъчва сияние, но не така, както понякога блестеше под лунната светлина в света на простосмъртните. Тук блясъкът му не беше нещо, което трябваше да крие, нито пък нещо, което да излага на показ. Той просто съществуваше.
Даниел не се беше завръщал у дома от толкова отдавна.
Небесният му дом го притегляше. Притегляше всички тях, така както уханието на дом от детинството – на борови дървета или домашни курабийки, уханен летен дъжд или мускусният мирис от бащината пура – може да привлече всеки простосмъртен. В него се съдържаше могъща сила. Именно затова Даниел не беше идвал тук през тези последни шест хиляди години.