Сега се беше върнал – и то не по собствено желание.
Онзи херувим!
Бледият, слаб и крехък ангел в неговия Вестител – той беше изиграл Даниел.
Външните краища на крилете на Даниел се изправиха. У този ангел беше имало нещо твърде нередно. Жигосаният знак, който показваше принадлежността му към Съдниците, бе твърде пресен. Все още изпъкнал и зачервен на тила му, сякаш е бил наскоро поставен...
Даниел беше налетял на някаква клопка. Трябваше да си тръгне, каквото и да става.
Високо. Тук това беше вечното положение. Вечно плъзгащ се през най–чистия въздух. Той разпери криле и почувства как бялата мъгла се дипли над него. Извиси се през перлените гори, устремявайки се над Градината на Познанието, завивайки около Горичката на Живота. Подмина сатенено–бели езера и подножието на блестящите сребърни Небесни Планини.
Беше прекарал тук толкова много щастливи епохи.
Не.
Всичко това трябваше да си остане в скритите кътчета на душата му. Сега не беше време за носталгия.
Забави скоростта и приближи Ливадата на Престола. Беше точно както си го спомняше: плоската равнина от блестящи бели облаци, която водеше нагоре към центъра на всичко. Самият Престол, ослепително ярък, излъчващ топлината на чистата доброта, така сияен, че дори за един ангел беше невъзможно да погледне право към него. Невъзможно бе да постигнеш дори нещо близко до това да видиш Създателя, който седеше на Трона, облечен в ярко сияние, така че обичайният похват – да наричат цялата същност „Трона“ – беше напълно уместен.
Погледът на Даниел се зарея към арката от вълнисти сребърни пиедестали, които обкръжаваха Престола. Върху всеки беше отбелязан рангът на различен архангел. Някога това беше сборното им място – място, където да отдават почит, да присъстват на церемонии, да получават и предават послания за Престола.
Там беше бляскавият олтар, където някога бе неговото място – близо до горния десен ъгъл на Престола. Беше там, откакто съществуваше Престолът.
Но сега имаше само седем олтара. Някога беше имало осем.
Чакай...
Даниел трепна. Знаеше, че беше влязъл през Райските Порти, но не беше помислил точно кога. Това беше важно. Тронът бе така несигурен само за много кратък период: тъничкият отрязък от време точно след като Луцифер заяви плановете си да стане изменник, но преди те, останалите, да бъдат призовани да изберат страна.
Беше пристигнал в този съвсем кратък миг след предателството на Луцифер, но преди Падението.
Настъпваше голямото разделение, по време на което някои щяха да вземат страната на Рая, а други щяха да застанат на страната на Ада; когато Луцифер щеше да се превърне в Сатана пред очите им, а Мощната Десница на Престола щеше да помете цели легиони от тях от Небето и да ги запрати надолу.
Той се приближи до Ливадата. Мелодичният звук се усили, а с него – и хоровият напев на ангелите. Ливадата сияеше от множеството събрани на нея ослепително ярки души. Миналото му превъплъщение щеше да е там долу – всички бяха там. Светлината беше толкова ярка, че Даниел не виждаше ясно, но паметта му подсказа, че бяха позволили на Луцифер да вземе думата, застанал на преместения си сребърен олтар в далечния край на Ливадата точно срещу Трона – макар не и наполовина толкова високо като него. Другите ангели бяха събрани пред Трона, в средата на Ливадата.
Това беше проверката на присъстващите, сетният миг на единство, преди Небето да изгуби половината от своите души. Навремето Даниел се беше питал защо Престолът изобщо позволи това да се случи. Нима Той, който господстваше над всичко, смяташе, че призивът на Луцифер към ангелите ще приключи само с унижение? Как бе могъл Престолът да сгреши толкова много?
Габ говореше за последната проверка с удивителна яснота. Даниел не помнеше много от нея – ако не се брои лекото докосване на едно–единствено крило, протягащо се към него в знак на солидарност. Докосването, което му казваше: Не си сам.
Би ли се осмелил да погледне към това крило сега?
Навярно имаше начин последната проверка да се извърши различно, така че проклятието, което ги сполетя след това, да не нанесе такъв тежък удар. С потръпване, което стигна до самата сърцевина на съществото му, Даниел осъзна, че може да превърне тази клопка в благоприятна възможност.
Разбира се! Някой беше изменил проклятието, така че за Лусинда съществуваше изход. През цялото време, докато бе устремен към нея, Даниел бе предполагал, че този някой трябва да е била самата Лусинда. Че някъде в необмисленото си бягство назад през времето тя беше отворила пролука. Но може би... може би това е било негово дело през цялото време.