Сега той беше тук. Можеше да го направи. В известен смисъл, сигурно вече го беше направил. Да, преследваше последиците от проклятието през хилядолетията, в които беше пътувал, за да стигне тук. Това, което направеше тук, сега, в самото начало, щеше да се отрази за в бъдеще във всеки един от животите й. Най–сетне нещата започваха да се изясняват.
Той щеше да смекчи проклятието, да позволи на Лусинда да оживее и да пътува в миналото си – всичко трябва да беше започнало тук. И сигурно беше започнало с Даниел.
Слезе до равнината от облаци, като се промъкваше покрай сияещите й предели. Там имаше стотици, хиляди ангели, изпълващи я със сияещо нетърпение. Светлината беше удивителна, когато той се вмъкна сред тълпата. Никой не забеляза неговия Анахронизъм; напрежението и страхът сред ангелите бяха твърде ярки.
– Часът настъпи, Луцифер – разнесе се Гласът му от Трона. Този глас беше дарил Даниел с безсмъртие и с всичко, което го съпътстваше. – Това ли е наистина желанието ти?
– Не само за нас, но и за нашите събратя–ангели – казваше Луцифер. – Свободна воля заслужават всички, не само смъртните мъже и жени, които наблюдаваме от горе. – Сега Луцифер се обърна с призив към ангелите, като пламтеше по–ярко от Зорницата. – Граничната бразда е прокарана в облачната твърд на Ливадата. Сега всички сте свободни да избирате.
Първият райски писар застана в подножието на Трона, обгърнат в нажежена до бяло блещукаща светлина, и започна да извиква имената. Списъкът започваше с най–нископоставения ангел, седем хиляди осемстотин и дванайсетият син на Небето.
– Галиел – оповести писарят, – последен от двайсет и осемте ангели, които управляват лунните здания.
Така се беше започнало.
Писарят бързо отмяташе имената в млечнобялото небе, докато Гадриел, ангелът на втория нощен час, избра Луцифер, а Тиел, ангелът на северния вятър, избра небето, заедно с Паднел, един от ангелите, които бдят край детските легла, и Гадал – ангел, свързан с магическите ритуали за болните. Някои от ангелите отправиха дълги обръщения, други не казаха почти нито дума; Даниел не следеше особено внимателно изреждането на списъка. Той се беше отправил на търсене, за да открие себе си, и освен това, вече знаеше как свършва това.
Крачеше с усилие през полето, изпълнено с ангели, благодарен, че беше нужно толкова време, докато всеки обяви избора си. Трябваше да разпознае собственото си „аз“, преди да се издигне от множествата и да изрече наивните думи, за които плащаше оттогава насам.
На Ливадата настъпи оживление – шепот и припламващи светлини, приглушен тътен на гръмотевица. Даниел не беше чул името, което призоваха, не беше видял как ангелът се издига плавно, за да обяви избора си. Провря се през душите пред него, за да вижда по–добре.
Роланд. Той се поклони пред Трона.
– С цялото ми уважение, не съм готов да избера. – Гледаше към Трона, но посочи към Луцифер. – Днес губиш един син, а всички ние губим брат. Изглежда, ще последват още мнозина. Моля ви, не встъпвайте лекомислено в това мрачно решение. Не принуждавайте семейството ни да се разцепва.
Даниел се просълзи от гледката как душата на Роланд – ангелът на поезията и музиката, брат на Даниел и негов приятел – отправя призив в бялото небе.
– Грешиш, Роланд – прогърмя Тронът. – А като се опълчи срещу мен, ти направи избора си. Посрещни го с „добре дошъл“ на твоя страна, Луцифер.
– Не! – изпищя Ариана, и литна от яркия център, за да започне да кръжи до Роланд. – Моля те, само му дай време да разбере какво означава това решение!
– Решението беше взето – бе всичко, което тронът изрече в отговор. – Долавям какво има в душата му, въпреки думите му – той вече е избрал.
Една душа се докосна леко до тази на Даниел. Гореща и зашеметяваща; душа, която разпозна на мига.
Кам.
Какво си ти? – прошепна Кам. Долавяше вътрешно, че нещо в Даниел беше различно, но нямаше как да обясни кой всъщност бе Даниел, на един ангел, който никога не беше напускал Небето; който нямаше понятие за онова, което щеше да дойде.
– Братко, не се плаши – изрече умолително Даниел. – Аз съм.
Кам сграбчи ръката му над лакътя.
– Усещам това, макар да виждам, че ти също така не си същият. – Той мрачно поклати глава. – Сигурен съм, че имаш причина да си тук. Моля те. Можеш ли да попречиш това да се случи?
– Даниел. – Писарят съобщаваше името му. – Ангел на безмълвните пазители, Григори.
Не. Не още. Не беше намислил какво да каже, какво да прави. Даниел се устреми през ослепителната светлина на душите около него, но беше твърде късно. По–раншното му превъплъщение се изправи бавно, без да гледа нито към Трона, нито към Луцифер.