– Изборът е направен – изрекоха Даниеловците в един глас.
– Тогава ние поддържаме наказанието, което отсъдихме – прогърмя Тронът.
Ярката светлина потрепери, и в дългия миг на пълно мълчание Даниел се запита дали изобщо е бил прав да излезе напред.
После, най–сетне:
– Но ще удовлетворим молбата ти за милост.
– Не! – изкрещя Луцифер. – Небето не е единствената засегната страна!
– Тишина! – Гласът на Трона се усили, докато говореше. Звучеше уморен и измъчен, по–несигурен, отколкото Даниел някога бе смятал за възможно. – Ако един ден душата й започне съществуването си, без силата на извършено тайнство да я е поставила на нечия страна, тя ще бъде свободна да порасне и да направи сама своя избор, да пресъздаде този момент. Да избегне наложеното наказание. И чрез този акт, да подложи на последно изпитание тази любов, която по твое твърдение измества правата на Небето и семейството; нейният избор тогава ще бъде твоето избавление или сетното потвърждение на наказанието ти. Това е всичко, което може да се направи.
Даниел сведе глава, а миналото му превъплъщение сведе глава до него.
– Не мога да приема това! – изрева Луцифер. – Те не трябва никога! Никога...
– Свършено е – прогърмя Гласът, сякаш беше изчерпал пределите на милостта си. – Няма да проявя търпимост към онези, които си позволяват да спорят с мен по този или който и да било друг въпрос. Вървете си, махайте се, всички вие, които избрахте злото или изобщо не направихте избор. Портите на Рая са затворени за вас!
Нещо потрепна. Най–ярката от всички светлини внезапно изгасна.
Небето стана тъмно и мъртвешки студено.
Ангелите ахнаха и потрепериха, скупчвайки се по–плътно един до друг.
После: безмълвие.
Никой не помръдваше. Никой не говореше.
Онова, което последва, беше невъобразимо дори за Даниел, който вече веднъж беше ставал свидетел на цялото събитие преди.
Небето под тях потрепери и бялото езеро преля, заливайки всичко с огнена, внезапно избликнала струя бяла вода, от която се вдигаше пара. Градината на Познанието и Горичката на Живота се сляха, а целите Небеса се разтресоха, докато те отиваха с тръпка към смъртта си.
Сребърна мълния изпращя откъм Трона и уцели западния край на Ливадата. Небесната твърд закипя и почерня, и пропаст, изпълнена с най–мрачното отчаяние, се разтвори като помийна яма точно под Луцифер. Заедно с цялата му безсилна ярост, той и ангелите най–близо до него изчезнаха.
Колкото до ангелите, които още не бяха направили своя избор, те също изгубиха опора върху Небесните равнини и се хлъзнаха в пропастта. Една от тях беше Габ; също и Ариана и Кам, както и останалите, най–скъпи на сърцето му – невинни жертви на избора на Даниел. Дори миналото му превъплъщение, с широко разтворени очи, беше запратено към черната дупка в Небесата и изчезна в нея.
Даниел отново не можеше да направи нищо, за да попречи това да се случи.
Знаеше, че между падналите и момента, в който щяха да достигнат Земята, стои деветдневна пролука, изпълнена с непрекъснато падане надолу. Девет дни, в които не можеше да си позволи да прекрати търсенето й. Гмурна се към бездната.
На ръба на нищото, Даниел погледна надолу и видя ярко петно, по–далече от най–далечното нещо, което можеше да си представи. Не беше ангел, а звяр с огромни черни криле, по-тъмни от нощта. И летеше към него, движейки се нагоре. Как така?
Даниел току–що беше видял Луцифер при Господния Съд горе. Той беше паднал пръв и трябваше да е далече долу. И въпреки това, не можеше да бъде никой друг. Зрението на Даниел се съсредоточи зорко и крилете му започнаха да горят от основата до върха, когато осъзна, че звярът носеше някого, сгушен под крилото му.
– Лусинда! – изкрещя той, но звярът вече я беше пуснал.
Целият му свят спря.
Даниел не видя къде отиде Луцифер след това, защото се гмуркаше през небето към Лус. Душата й пламтеше така ярко и толкова познато. Той се изстреля напред, с криле, притиснати близо до тялото, така че падаше по–бързо, отколкото му се струваше възможно, толкова бързо, че светът около него се замъгли и изгуби очертанията си. Посегна и...
Тя се приземи в обятията му.
Крилете му мигом се изтеглиха напред, обгръщайки я като щит, за да я предпазят. Отначало тя изглеждаше стресната, сякаш току–що се беше събудила от ужасен сън, и се вгледа дълбоко в очите му, изпускайки целия въздух от дробовете си. Докосна бузата му, прокара пръсти през потрепващите ръбчета на крилете му.