– Най–сетне – промълви той в обятията й, намирайки устните й.
– Ти ме намери – прошепна тя.
– Винаги.
Точно под тях, множеството от паднали ангели осветяваше небето като хиляди ярки звезди. Всички сякаш бяха сплотени от притеглянето на някаква невидима сила, вкопчени един в друг по време на дългото падане от Небесата. Беше трагично и вдъхваше страхопочитание. За миг всички сякаш напяваха и пламтяха в прекрасно съвършенство. Докато двамата с Лус гледаха, черна мълния прекоси небето и сякаш обкръжи яркото множество на падащите.
После всичко, освен Лус и Даниел, потъна в пълна тъмнина. Сякаш всички ангели, всички изведнъж, бяха пропаднали през пролука в небето.
ЕПИЛОГ
Нищо повече освен това
Савана, Джорджия, 27 ноември 2007 г.
Лус щеше да е напълно доволна, ако много време занапред не види друг Вестител. Когато Даниел разтегна и отвори сянката, която хвърляха необяснимо ярките звезди в това странно небе там някъде в небитието, Лус не погледна назад. Държеше здраво ръката му, премаляла от облекчение. Сега беше с Даниел. Където и да отидеха, щеше да е у дома.
– Чакай – каза той, преди тя да се гмурне в сянката.
– Какво има?
Устните му бавно обходиха ключицата й. Тя изви гръб като дъга, сграбчи го за тила и го придърпа по–близо. Зъбите им изтракаха и езикът му намери нейния и стига да можеше да остане там така, тя нямаше нужда да диша.
Оставиха далечното минало заключено в целувката – толкова дългоочаквана и страстна, че караше всичко около Лус да изглежда мъгляво. Беше целувка, за каквато повечето хора мечтаят цял живот. Тук беше душата, която Лус беше търсила, откакто го остави в задния двор на родителите си. И те още бяха заедно, когато Даниел спусна двама им от Вестителя под спокойно носещия се сребрист облак.
– Още – каза тя, когато той най–сетне се отдръпна. Бяха толкова високо в небето, че Лус не виждаше почти нищо от земята отдолу. Ивица осветен от луната океан. Мънички бели вълни, разбиващи се в затъмнен бряг.
Даниел се засмя и отново я притегли плътно. Изглежда не можеше да престане да се усмихва. Допирът на тялото му до нейното бе толкова прекрасен, а кожата му изглеждаше толкова поразително под звездната светлина. Колкото повече се целуваха, толкова по–сигурна беше Лус, че никога няма да се насити. Нямаше голяма разлика – и въпреки това съществуваше безмерна разлика – между Даниеловците, които бе срещнала, когато посещаваше другите си животи, и този Даниел, който сега притискаше устни към нейните. Най–сетне Лус можеше да отвърне на целувката му, без да се съмнява в себе си или в любовта им. Изпитваше безгранично щастие. А само като си помислеше, че едва не се беше отказала от това.
Реалността започна да се намества в ума й. Беше се провалила в мисията си да развали проклятието, което тегнеше над нея и Даниел. Беше изиграна, измамена... от Сатаната.
Макар да й беше омразна мисълта да спре да го целува, Лус улови топлото лице на Даниел в ръцете си. Вгледа се във виолетовите му очи, опитвайки се да почерпи сили.
– Съжалявам – каза тя. – За това, че побягнах така.
– Недей – каза той бавно и напълно искрено. – Трябваше да отидеш. Беше предопределено; трябваше да се случи. – Той се усмихна отново. – Направихме каквото трябваше да направим, Лусинда.
Струя от топлина се стрелна през тялото й и я замая.
– Започвах да си мисля, че няма да те видя никога повече.
– Колко пъти съм ти казвал, че винаги ще те намирам? – После Даниел я обърна, така че гърбът й се притисна към гърдите му. Целуна я по тила и обви ръце около торса й – позата им за летене – и те потеглиха.
Летенето с Даниел беше нещо, от което Лус никога нямаше да се умори. Белите му криле се простряха във въздуха, размахвайки се на фона на среднощното небе, докато се движеха невероятно грациозно. Ситни капчици влага от облаците осеяха челото и носа й, докато силните ръце на Даниел оставаха обвити около нея, карайки я да се чувства толкова защитена и сигурна, колкото не се бе чувствала отдавна.
– Погледни – каза Даниел, като леко протегна врат. – Луната.
Лунната сфера се стори на Лус достатъчно близко и достатъчно голяма, за да я докосне.
Стрелнаха се из въздуха бързо, почти без звук. Лус си пое дълбоко въздух и разшири изненадано очи. Познаваше този въздух! Това бе типичният солен океански бриз на крайбрежна Джорджия. Тя беше... у дома. Сълзи парнаха очите й, когато си помисли за майка си и баща си и за кучето си, Андрю. Колко време беше прекарала далече от тях? Какво щеше да бъде, когато се върнеше?– В моята къща ли отиваме? – попита тя.