Разрушен и пуст град. Сняг по улиците. Огън в небето.
Можеше да е всяка една от сто войни.
Но там...
Мястото на улицата, където снегът се беше стопил. Тъмният кратер в морето от белота. Даниел се свлече на колене и посегна към кръга от черна пепел, останал като петно на земята. Затвори очи. И си спомни точно как беше умряла в ръцете му.
Москва, 1941 година.
Значи това правеше тя – промъкваше се в миналите си животи. Надяваше се да разбере.
Въпросът беше, че в смъртта й, в нито един от всичките пъти, нямаше логика. Даниел бе по–наясно с това от всеки друг.
Но имаше определени животи, когато се беше опитал да й даде някаква яснота с надеждата, че това ще промени нещата. Понякога се беше надявал да я опази жива по–дълго, макар че никога не се получаваше. Понякога – като този път по време на обсадата на Москва – беше избирал да я изпрати по пътя й по–бързо. Да я пощади. За да може целувката му да е последното, която тя да почувства в този живот.
И това бяха животите, които хвърляха най–дълги сенки през епохите. Това бяха животите, които се открояваха и привличала Лус, както магнитът привлича металните стружки, докато тя пристъпваше тромаво през Вестителите. Животите, в които й беше разкрил онова, което тя трябваше да знае, макар че фактът, че го знаеше, щеше да я унищожи.
Като смъртта й в Москва. Той си я спомни ясно и отчетливо и се почувства глупаво. Дръзките думи, които беше прошепнал, пламенния начин, по който я беше целунал. Изражението на блажено осъзнаване върху лицето й, когато умираше. Това не беше променило нищо. Краят й си беше точно същият, както винаги.
А Даниел също си беше съвсем същият след това. Мрачен. Черен. Празен. Опустошен. Неутешим.
Габ пристъпи напред да изрита малко сняг върху кръга от пепел, където беше загинала Лушка. Въздушно леките й криле сияеха в нощта, а блестяща аура обгръщаше тялото й, когато се приведе в снега. Плачеше.
Приближиха се и останалите: Кам, Роланд, Моли, Ариана.
А Даниил, отдавнашният Даниел, завършваше разнородната им група.
– Ако си дошъл да ни предупредиш за нещо – обади се Ариана, – тогава казвай, каквото имаш да казваш, и си върви. – Дъгоцветните й криле се насочиха напред, почти отбранително. Тя пристъпи пред Даниил, който изглеждаше леко позеленял.
Беше незаконно и неестествено ангелите да общуват с по–раншните си превъплъщения. Даниел се чувстваше лепкав и слаб – не можеше да определи дали това бе защото беше принуден да изживява отново смъртта на Лус, или защото бе толкова близо до предишното си превъплъщение.
– Да ни предупреди ли? – подметна подигравателно Моли, като обикаляше в кръг около Даниел. – Защо Даниел Григори би си давал труд да ни предупреждава за каквото и да било? – Тя бутна лицето си в неговото, дразнейки го с крилете си с цвят на бакър. – Не, сещам се какво е намислил – той препуска из вековното минало. Вечно търсещ, вечно закъснял.
– Не – прошепна Даниел. Това бе невъзможно. Беше решил да я улови и щеше да го направи.
– Това, което тя има предвид с въпроса си – обърна се Роланд към Даниел, – е какво се случи, за да се озовеш тук? Откъдето и да идваш?
– Почти бях забравил – каза Кам, като масажираше слепоочията си. – Тръгнал е след Лусинда. Тя изпадна извън времето. – Той се обърна към Даниел и повдигна вежда. – Може би сега ще загърбиш гордостта си и ще ни помолиш за помощ?
– Нямам нужда от помощ.
– Струва ми се, че имаш – подметна подигравателно Кам.
– Не се замесвай в това – изсъска Даниел. – Достатъчно неприятности ни създаваш напоследък.
– О, колко забавно. – Кам изръкопляска. – Предоставяш ми нещо, което да чакам с нетърпение.
– Играеш опасна игра, Даниел – каза Роланд.
– Зная това.
Кам се изсмя мрачно и зловещо.
– И така. Най–после стигнахме до края на играта, нали?
Габ преглътна:
– Значи... нещо се е променило?
– Тя започва да проумява положението! – каза Ариана. Отваря вестители и прекрачва през времето, и е още жива!
Очите на Даниел пламнаха във виолетово. Той се извърна всички тях, загледан назад към развалините на църквата – първото място, където беше видял Лушка.
– Не мога да остана. Трябва да я настигна.
– Е, от това, което си спомням – каза Кам тихо, – никога няма да успееш. Миналото е вече написано, братко.
– Моето минало – може би. Но не и моето бъдеще. – Даниел не можеше да мисли ясно. Крилете горяха вътре в тялото му, до болка копнеещи да бъдат освободени. Тя си беше отишла. Улицата бе пуста. Нямаше за кого друг да се тревожи.
Той отметна рамене назад и освободи крилата си със свистене. Ето. Онази лекота. Онази най–дълбока свобода. Сега можеше да мисли по–ясно. Това, от което имаше нужда, беше един миг насаме. Със себе си. Стрелна другия Даниел с поглед и отлетя в небето.