– Първо – малко сън – каза Даниел. – Според родителите ти, не те е имало само няколко часа. Там е почти полунощ. Ще се отбием там още сутринта, щом си починеш.
Даниел беше прав. Би трябвало да си почине сега и да се види с тях на сутринта. Но ако не я водеше в дома й, къде отиваха?
Наближиха редицата от дървета. Тесните корони на пиниите се поклащаха на вятъра, а пустите пясъчни брегове заискриха, когато те прелетяха над тях. Приближаваха към малък остров недалеч от крайбрежието. Тиби. Беше ходила дузина пъти там като дете...
И веднъж, толкова отдавна... малка колиба от дървени трупи с двускатен покрив и излизащ от комина дим. Червената врата с прозорче от изцапано с петна от сол стъкло. Прозорецът, който гледаше навътре към малкото таванско помещение. Изглеждаше познато, но Лус беше толкова уморена и беше посетила толкова много места напоследък, че едва когато ходилата й докоснаха меката, тинеста земя, тя разпозна бунгалото, в което беше отседнала точно след като напусна „Меч и Кръст“.
След като Даниел за пръв път й беше разказал за миналите им животи заедно, след ужасната битка в гробището, след като мис София се беше преобразила в злокобно създание и Пен беше загинала, а всички ангели бяха казали на Лус, че животът й изведнъж се е оказал застрашен, тя беше спала тук, сама, в продължение на три трескави дни.
– Можем да си починем тук – каза Даниел. – Това е сигурен пристан за падналите. Имаме няколко дузини такива места, разпръснати по цял свят.
Би трябвало да е приятно развълнувана от изгледите за цяла нощ почивка – с Даниел до нея! – но нещо я гризеше.
– Трябва да ти кажа нещо. – Тя застана с лице към него на пътеката. От бора изкряска кукумявка, а в брега се плискаше вода, но иначе на тъмния остров беше тихо.
– Знам.
– Знаеш?
– Видях. – Очите на Даниел станаха буреносно сиви. – Той те изигра, нали?
– Да! – изплака Лус, горяща от срам заради станалото.
– Колко време беше с теб? – Даниел се раздвижи неспокойно, почти сякаш се опитваше да потисне пристъп на ревност.
– Дълго време. – Лус трепна. – Но става и по–лошо – той крои нещо ужасно.
– Той вечно крои нещо ужасно – промърмори Даниел.
– Не, това беше нещо голямо. – Тя пристъпи в обятията на Даниел и притисна ръце към гърдите му. – Разказа ми... каза, че искал да заличи от плочата всичко написано.
Даниел стисна по–силно китката й.
– Какво е казал?
– Не разбрах всичко. Каза, че се връщал към времето и мястото на Падението, за да отвори Вестител и да вземе със себе си всички ангели от онзи миг направо в настоящето. Каза, че смятал да...
– Да заличи напълно времето между събитията. Да заличи напълно съществуването ни – изрече Даниел дрезгаво.
– Да.
– Не. – Сграбчи ръката й и я задърпа към бунгалото. – Може да ни шпионират. София. Прокудениците. Всеки. Влез вътре на безопасно място. Трябва да ми разкажеш всичко, което е казал, Лус, всичко.
Даниел едва не изтръгна от пантите червената дървена врата на бунгалото, докато я отваряше, а после я залости зад тях. Миг по–късно, преди да могат да направят нещо друго, чифт ръце обгърнаха и двамата в мощна прегръдка.
– В безопасност сте. – Гласът пресекваше от облекчение.
Кам. Лус обърна глава и видя демона, облечен изцяло в черно, като „униформата“, която носеха в „Меч и Кръст“. Масивните му златисти криле бяха изтеглени назад зад раменете. Искрици светлина от тях се отразяваха по стените. Кожата му беше бледа и изглеждаше мършав и изпит; очите му се открояваха като смарагди.
– Върнахме се – каза Даниел предпазливо, като плесна Кам по рамото. – Не съм сигурен дали бих казал, че сме в безопасност.
Погледът на Кам внимателно обходи Лус. Какво търсеше той тук? Защо Даниел изглеждаше щастлив да го види?
Даниел отведе Лус до овехтелия ракитов люлеещ се стол близо до припукващия огън в огнището и й направи знак да седне. Тя се стовари в стола, а той седна на страничната облегалка, като отпусна длан на гърба й.
Бунгалото беше каквото Лус си го спомняше: топло и сухо и наситено с мирис на канела. Тясното брезентово легло в ъгъла, където бе спала, беше почти оправено. Ето я тясната дървена стълба, водеща нагоре към малкото таванско помещение, откъдето имаше изглед към главната стая. Зелената лампа още висеше от една наклонена греда.
– Как се сети да дойдеш тук? – обърна се Даниел към Кам.
– Роланд прочете нещо във Вестителите тази сутрин. Помисли си, че може би се връщаш – и че може би се зараждат и някакви други събития. – Кам измери Даниел с поглед. – Нещо, което засяга всички ни.
– Ако това, което казва Лус, е вярно, това не е нещо, с което някой от нас може да се нагърби сам.