Мигове по–късно чу отново звука: същото свистене на разперващи се криле – звукът от други криле, по–млади криле, политащи от земята отдолу.
По–ранното превъплъщение на Даниел го настигна безмълвно в небето:
– Накъде?
Безмълвно, двамата спряха върху козирката на третия етаж на една сграда близо до Патриаршеското езеро, на покрива срещу прозореца на Лус, където имаха навика да я гледат как спи. Споменът щеше да е по–пресен в ума на Даниил, но от слабия спомен за Лус, която лежеше, сънуваща, под завивките, по крилете на Даниел още преминаваше топъл полъх.
И двамата бяха мрачни и с печални изражения на лицата. Тъжно и иронично бе, че в разрушения от бомби град нейната жилищна сграда бе пощадена, когато самата тя не беше. Стояха мълчаливо в студената нощ и двамата прибирайки внимателно крилете си назад, за да не се докоснат случайно.
– Как стоят нещата за нея в бъдещето?
Даниел въздъхна:
– Добрата новина е, че в този живот нещо е различно. По някакъв начин проклятието е... променено.
– Как? – Даниил вдигна поглед и надеждата, която блестеше ярко в очите му, помръкна. – Искаш да кажеш, че в настоящия си живот тя все още не е обвързана с нищо?
– Смятаме, че не. Това е част от положението. Изглежда, че се е отворила пролука и й е позволила да живее по–дълго от обичайното...
– Но това е толкова опасно. – Даниил говореше бързо, енергично избълвайки същите думи, които се гонеха из ума на Даниел още от последната нощ в „Меч и Кръст“, когато беше осъзнал, че този път е различно: – Тя може да умре и да не се върне. Това може да е наистина краят. Сега абсолютно всичко е заложено на карта.
– Знам.
Даниил спря, овладя се.
– Съжалявам. Разбира се, че знаеш. Но... въпросът е, дали тя разбира защо в този живот е различно?
Даниел погледна празните си ръце.
– Една от Старейшините на Зесмелим успя да се добере до нея, разпитвала я е, преди Лус да знае нещо за миналото си. Лусинда признава, че всички са съсредоточени върху факта, че не е кръстена... но има толкова много неща, които не знае.
Даниил пристъпи към перваза и се взря в тъмния й прозорец:
– Тогава каква е лошата новина?
– Опасявам се, че има и много неща, които аз не знам. Не мога да предвидя последиците от бягството й назад във времето, ако не я намеря и не я спра, преди да е твърде късно.
Долу на улицата се чу вой на сирена. Въздушното нападение беше приключило. Скоро руснаците щяха да излязат да разчистват града в търсене на оцелели.
Даниел започна да пресява късчетата от спомените си. Тя се връщаше по–далече назад – но в кой живот? Обърна се да изгледа сурово по–ранното си превъплъщение:
– И ти си го мислиш, нали?
– Че... тя се връща назад?
– Да. Но колко далече назад? – Проговориха едновременно, взирайки се в тъмната улица.
– И къде ще спре? – каза Даниел рязко, като се дръпна назад от ръба. Затвори очи, пое си дъх. – Сега Лус е различна. Тя е... – Почти можеше да усети миризмата й. Чиста, неопетнена светлина, като светлината на слънцето. – Нещо съществено се е променило. Най–сетне имаме истински шанс. А аз... аз никога не съм бил по–изпълнен с възторг... нито пък така ми е призлявало от ужас. – Той отвори очи и с изненада видя, че Даниил кима.
– Даниел?
– Да?
– Какво чакаш? – попита Даниил с усмивка. – Върви да я вземеш.
И при тези думи, Даниел побутна една сянка по покрива – един Вестител, – за да я отвори – и пристъпи вътре.
Само глупаците прибързват
Милано, Италия, 25 май 1918 г.
Лус излезе със залитане от Вестителя и се озова сред шум от експлозии. Сниши се и затули уши.
Мощни взривове люлееха земята. Силни бумтежи, един след друг, всеки – по–зрелищен и парализиращ от предишния, докато звукът и треперенето ехтяха, сякаш в нападението няма никакво прекъсване. Никакъв начин да избягаш от шума и никакъв край.
Лус се препъваше в оглушителния мрак, присвита, опитвайки се да защити тялото си. Взривовете я блъскаха като барабанни удари в гърдите, хвърляха прах в очите и устата й.
Всичко това – преди още да бе имала шанс да види къде се е озовала. При всяка ярка експлозия зърваше вълнисти поля, пресечени накръст от дренажни тръби и полуразрушени огради. Но после проблясването изчезваше и тя отново оставаше сляпа.
Бомби. Още избухваха.
Нещо не беше наред. Лус бе възнамерявала да прекрачи през времето, да се махне от Москва и от войната. Но сигурно в крайна сметка беше попаднала обратно там, откъдето бе тръгнала. Роланд я беше предупредил за това – за опасностите на пътуването чрез Вестители. Но тя бе прекалено твърдоглава, за да се вслуша.