В непрогледната тъмнина Лус се препъна в нещо и се приземи тежко, по лице в пръстта.
Някой изпъшка. Някой, върху когото Лус се бе приземила.
Тя ахна, присви се и се отдръпна, усещайки остро убождане в хълбока от мястото, където беше паднала. Но когато видя мъжа, който лежеше на земята, забрави собствената си болка.
Беше млад, приблизително на нейната възраст. Дребен, с деликатни черти и плахи кафяви очи. Лицето му беше бледо. Дишаше плитко и задъхано. Присвитата длан, която притискаше към корема си, беше покрита със спечена черна мръсотия. А под тази ръка войнишката му униформа бе подгизнала от тъмночервена кръв.
Лус не можеше да извърне поглед от раната.
– Не би трябвало да съм тук – прошепна тя полугласно.
Устните на момчето потрепнаха. Окървавената му ръка потрепери, когато направи върху гърдите си кръстния знак.
– О, умрял съм – каза той, като се взираше в нея с широко разтворени очи. – Ти си ангел. Умрял съм и съм отишъл в... В Рая ли съм?
Посегна към нея: ръката му трепереше силно. Искаше й се да изпищи или да повърне, но всичко, което можеше да направи, бе да покрие ръцете му и да ги притисне отново върху зейналата дупка в стомаха му. Нов бумтеж разтресе земята и момчето, което лежеше на нея. През преплетените пръсти на Лус се процеди прясна кръв.
– Аз съм Джовани – прошепна той, като затвори очи. – Моля те. Помогни ми. Моля те.
Едва тогава Лус осъзна, че вече не беше в Москва. Земята под нея беше по–топла. Не покрита със сняг, а тревиста равнина, която беше разкъсана на места и отдолу се показваше плодороден чернозем. Въздухът беше сух и прашен. Това момче й беше заговорило на италиански и, точно както в Москва, тя го беше разбрала.
Очите й се бяха приспособили. Виждаше в далечината прожектори, чиито светлини обхождаха обагрени в пурпурно хълмове. А отвъд хълмовете вечерното небе беше обсипано с петънцата на ярки бели звезди. Лус се извърна. Не можеше да види звезди, без да се сети за Даниел, а тъкмо сега не трябваше да мисли за Даниел. Не и докато бе притиснала ръце към тялото на този младеж, не и когато той всеки момент щеше да умре.
Поне все още не беше умрял.
Само си мислеше, че е.
Тя не можеше да го вини. След като го бяха улучили, той вероятно беше изпаднал в шок. А после може би я беше видял да прекрачва през Вестителя – черен тунел, появил се от нищото. Сигурно е бил ужасен.
– Ще се оправиш – каза тя, служейки си със съвършения италиански, който винаги беше искала да научи. Усещаше го удивително естествено върху езика си. Гласът й също звучеше по–меко и гладко, отколкото очакваше; това я накара да се запита каква ли е била в този живот.
Залп от оглушителна преградна артилерийска стрелба я накара да подскочи. Оръдейна стрелба. Безкрайна, в бърза последователност, ярки свистящи трасиращи снаряди, които описваха дъги из небето, горящи бели линии в полезрението й, последвани от силни викове на италиански. После приглушеният тропот на стъпки в пръстта. Приближаваха се.
– Отстъпваме – промълви младежът. – Това не е добре.
Лус погледна натам, откъдето се чуваха войниците, тичащи към тях, и за първи път забеляза, че тя и раненият войник не са сами. Поне още десет мъже лежаха ранени около тях, като стенеха и трепереха, а кръвта им попиваше в черната пръст. Дрехите им бяха опърлени и разкъсани от сухопътната мина, която сигурно ги бе заварила неподготвени. Наситената воня на разложение, пот и кръв бе надвиснала тежко във въздуха, покривайки всичко. Беше толкова ужасяващо, че Лус трябваше да прехапе устна, за да сдържи писъка си.
Мъж в офицерска униформа притича покрай нея, после спря.
Какво прави тя тук? Това е военна зона, не място за медицински сестри. Мъртва няма да си ни от полза, момиче. Поне свърши нещо полезно. Трябва да натоварим жертвите.
Той се отдалечи бързо, преди Лус да успее да реагира. Под мен очите на момчето започваха да се замъгляват, а цялото му тяло трепереше. Тя отчаяно се огледа наоколо за помощ.
На около половин миля оттам имаше тесен черен път, отстрани на който бяха паркирани два камиона с направо древен вид и две малки, ниски и схлупени линейки.
– Връщам се веднага – каза Лус на младежа, като притисна ръцете му по–здраво към корема, за да овладее кървенето. Той изхленчи тихо, когато тя се отдръпна.
Тя затича към камионите, като се препъна, когато зад нея падна нов снаряд и покри земята с чернилка.